— Да, след броени секунди беше огромен пожар. Още помня онова чувство, като че ли в даден момент можех да върна всичко обратно, но не. Нещата излязоха от контрол и аз знаех, че ще се случи нещо ужасно. Помня как си помислих, че става нещо, което никога няма да преживея. И още не съм. Много е трудно да осъзнаеш нещо такова, когато си още съвсем малък.
Вече трябваше да кажа нещо.
— Не си искал да стане така, Лайл. Бил си дете и просто си имал ужасен късмет.
— Ами знам, но тъкмо затова се отъждествявам с теб, разбираш ли? Неотдавна научих историята ти и си помислих: „Тя сигурно е като мен. Може би познава усещането как нещата напълно излизат от контрол“. Заради показанията ти и случилото се след това…
— Разбирам.
— На никого не съм разказвал тази история. Имам предвид доброволно. Просто си мислех, че ти…
— Разбирам. Благодаря.
Ако бях по-добър човек, тогава щях да положа длан върху ръката на Лайл и леко да я стисна, за да му покажа, че разбирам, че му съчувствам. Обаче не бях, достатъчно трудно ми беше дори да кажа „благодаря“. Бък скокна на дивана между нас, за да ме прикани да го нахраня.
— Ами… какво ще правиш този уикенд? — попита Лайл, подръпвайки ръба на дивана на същото място, където Криси бе скрила лицето си с ръце и се беше разплакала.
— Нищо.
— Майка ми настоя да те поканя на тържеството по случай рождения ми ден, което организира — каза той. — Просто вечеря за приятели.
Хората празнуват рождените си дни, зрелите хора го правят, но Лайл го каза по начин, който ми напомни за клоуни, за балони и може би за яздене на пони.
— О, сигурно предпочиташ да прекараш времето с приятели — казах, озъртайки се в стаята за дистанционното.
— Да. Затова те каня.
— А! Ами добре тогава.
Опитах се да не се усмихвам, това би било ужасно, и се чудех какво да кажа, да го попитам ли на колко години е — след като през 1999 година е бил на дванайсет, значи, мили боже, сега е на двайсет и две? — обаче в този момент започнаха новините. Сутринта бяха намерили Лизет Стивънс убита — тялото й било на дъното на някаква клисура. Била мъртва от месеци.
Пати Дей
3 януари 1985 г.
00:01 ч.
Скапаният Кинаки. Този град наистина нямаше да й липсва, особено през зимата, когато пътищата се изравяха и прешлените ти се преподреждаха, докато шофираш. Когато Пати се прибра у дома, момичетата спяха дълбоко. Деби и Мишел, проснати на пода както винаги, Деби положила глава върху някакво плюшено животно, а Мишел засмукала писалката си на пода и пъхнала дневника си под мишница — явно й беше удобно въпреки подгънатото под тялото краче. Либи си беше в леглото, сгушена на малко кълбо, вдигнала юмручета към брадичката и проскърцвайки със зъби. Пати се поколеба дали да не завие момичетата както трябва, но не искаше да ги буди. Вместо това им изпрати въздушна целувка и затвори вратата, а когато я блъсна мирисът на урина, установи, че в крайна сметка е забравила да смени чаршафите.
Торбата с дрехи беше изгоряла докрай, на дъното на камината бяха останали само мънички парчета. Един памучен квадрат с пурпурна звезда се мъдреше предизвикателно в пепелта. Пати пъхна още една цепеница за всеки случай и хвърли парчето точно под пламъците. После се обади на Даян и я помоли да дойде много рано сутринта, на зазоряване, за да отидат пак да потърсят Бен.
— Мога да дойда и сега, ако имаш нужда от компания.
— Не, отивам да си лягам — отговори Пати. — Благодаря ти за плика. За парите.
— Вече звъня да търся адвокати, така че утре ще имам списък. Не се тревожи, Бен ще се прибере. Сигурно е изпаднал в паника. Останал е да преспи у някого. Ще се появи.
— Много го обичам, Даян… — простена Пати, но се овладя. — Лека нощ.
— Утре ще донеса овесени ядки. Днес забравих.
Овесени ядки. Прозвуча толкова нормално, че й подейства като юмрук в корема.
Пати се запъти към стаята си. Искаше й се да седне да помисли, дълбоко. Подтикът беше много силен, но тя го пребори. Все едно овладя кихавица. Накрая си наля два пръста бърбън и облече дебелите си дрехи за сън. Край с мисленето. Време беше да опита да си почине.
Струваше й се, че ще се разплаче — от облекчение — но не го стори. Легна в леглото, погледна към напукания таван и си помисли: „Вече не се налага да се притеснявам, че покривът е хлътнал“. Не се налагаше да поглежда към скъсаната мрежа на прозореца до леглото си и година след година да се кани да я оправи. Нямаше повече да се тревожи сутрин, когато стане и понечи да свари кафе, а се окаже, че проклетата кафеварка най-сетне съвсем се е скапала. Нямаше да се налага да се тревожи за цените на продукцията, за режийните, за лихвените проценти или за кредитната карта, която Ранър е извадил на нейно име и чийто лимит толкова е надхвърлил, че Пати никога няма да успее да възстанови сумата. Повече никога нямаше да види семейство Кейтс, е, поне за дълго време. Нямаше да се налага да се притеснява за Ранър и за паунското му перчене, за процеса или за модерния зализан адвокат с дебела златна верижка, който ще дърдори успокоително, а всъщност ще я осъжда. Нямаше да се налага да стои будна нощем и да се чуди какво ли споделя адвокатът със съпругата си, как лъже в пухения си креват и разказва за „майката Дей“ и за мръсното й котило. Нямаше да се притеснява, че Бен ще отиде в затвора. Нямаше да се тревожи, че няма да успее да се погрижи за него. Или за другите си деца. Нещата щяха да се променят.