— Какво е японски пъдпъдък? — попита Лайл, щом стигнахме на най-горното стъпало.
Когато отворих вратата, издрънча звънче и ние влязохме в помещение, в което беше по-студено, отколкото навън — климатикът беше надут, уредбата също и от нея се носеше джазова какофония — саундтрак за мозъчен удар.
Зад дългия плот бяха подредени пушки в лъскав шкаф със стъкло, примамливо като повърхността на езеро. До дъното на магазина се нижеха редове с торби с торове и пелети, търнокопи, пръст и седла. До далечната стена имаше метална клетка с два немигащи заека. Най-тъпият домашен любимец на света, помислих си. Кой би искал у дома животно, което стои, трепери и сере навсякъде. Казват, че можеш да ги научиш да ходят в тоалетна, но не е вярно.
— Недей… нали разбираш — казах на Лайл, който въртеше глава като луд и очевидно навлизаше в режима си на разпитващ, — просто недей…
— Няма.
Влудяващият джаз продължаваше, когато Лайл се провикна: „Ехо!“ Не виждах нито един работник, нито пък клиент, но пък беше късната сутрин на дъждовен вторник. Почувствах се като дрогирана от музиката и от ослепителната светлина на безмилостните флуоресцентни лампи. След това различих движение някъде далеч в дъното, навеждане на една от пътеките, и закрачих към фигурата. Мъжът беше тъмен, мускулест, с черна коса на конска опашка. Отстъпи назад, когато ни видя.
— О, мамка му! — потръпна той. Впери поглед в нас, после към вратата, все едно беше забравил, че магазинът е отворен. — Не ви чух да влизате.
— Вероятно заради музиката — провикна се Лайл и посочи към тавана.
— Много ли е силна? Сигурно. Чакайте. — Той хлътна в един кабинет отзад, изгледа ни и заяви, че се надява да си е струвало да намали музиката.
— Търся Трей Типано — казах. — Той ли е собственикът на магазина?
— Аз съм. Да, собственикът съм. Какво мога да направя за вас? — Излъчваше напрегната енергия, поклащаше се на петите си, хапеше отвътре устните си със зъби. Беше много красив, а лицето му изглеждаше ту младо, ту старо в зависимост от това под какъв ъгъл го гледаш.
— Добре. — Добре какво? Името му отекваше в мислите ми като заклинание, обаче сега какво да правя: да го попитал дали е бил букмейкър, дали познава Диондра? Да го обвиня в убийство? — Ами става дума за брат ми.
— За Бен.
— Да — изненадах се.
Трей Типано се усмихна със студена крокодилска усмивка.
— Да, отне ми секунда, но те познах. Сигурно по косата. И имаш същото лице. Ти си оцелялата, нали? Деби?
— Либи.
— Точно така. А ти кой си?
— Аз съм неин приятел — отговори Лайл. Усетих го как си нарежда да млъкне, да не повтаря грешката от разговора с Криси Кейтс.
Трей се зае да подрежда лавиците и стоките по тях, преструвайки се неумело, че е зает — все едно четеше книга, обърната наопаки.
— Познавал си и баща ми.
— Ранър ли? Всички познаваха Ранър.
— Ранър спомена твоето име при последната ни среща.
Той отметна назад опашката си.
— Така ли? Той умря ли?
— Не, живее в Оклахома. Смята, че ти по някакъв начин си… свързан с онази нощ, че може би ще можеш да хвърлиш светлина на случилото се. На убийствата.
— Да. Тази старец е луд, винаги е бил луд.
— Твърди, че ти навремето си бил букмейкър или нещо такова.
— Аха.
— И си бил сатанист.
— Аха.
Каза го с поизтрития като избелели дънки тон на бивш наркоман, на човек, чието спокойствие е нарушено.
— Значи е вярно? — попита Лайл. И ме погледна виновно.
— Да, Ранър ми дължеше пари. Много пари. И още ми дължи. Обаче това не означава, че знам какво се е случило в къщата ти онази нощ. Вече казах всичко преди десет години.
— По-скоро преди двайсет и пет.
Трей изви вежди.
— Ау, май да — съгласи се той, но не изглеждаше убеден, а лицето му се смръщи, когато събра годините.
— Ти познаваше ли Бен? — продължих да упорствам.