— Малко. Не съвсем.
— Често се натъквам на името ти.
— То се запомня — сви рамене той. — Вижте, навремето Кинаки беше адски расистко място. Не харесваха много индианците. Обвиняваха ме за много гадости, които не бях извършил. Това беше преди „Танцуващият с вълци“, нали ме разбирате? Там, насред нищото, беше ВСИ в НН.
— Моля?
— Виновен е скапаният индианец. Признавам, бях боклук. Не бях свестен тип. Но след онази нощ, след случилото се със семейството ти, адски се изплаших и се прочистих. Е, не веднага, но след около година. Спрях наркотиците, престанах да вярвам в дявола, по-трудно ми беше да престана да вярвам в Сатаната.
— Наистина ли си вярвал? — попита Лайл.
— Ами да — сви рамене той. Човек трябва да вярва в нещо, нали така? Всеки вярва в нещо.
Аз не, помислих си.
— Ако вярваш, че силата на Сатаната те е обладала, значи е така — каза Трей. — Обаче това беше отдавна.
— Ами Диондра Уърцингър? — попитах.
Той замълча, извърна се с гръб към нас, приближи се към зайчетата и погали едното с показалец през клетката.
— Какво целиш с това, Деб… извинявай, Либи?
— Опитвам се да намеря Диондра Уърцингър. Чух, че била бременна от Бен по време на убийствата и след това изчезнала. Някои хора твърдят, че за последно са я видели с теб и с Бен.
— О, мамка му, Диондра. Винаги съм знаел, че това момиче рано или късно ще ми докара неприятности. — Този път той се ухили широко. — Човече, Диондра. Нямам представа къде е, тя все бягаше, все правеше драми. Бягаше, техните вдигаха врява до бога, после се прибираше у дома, известно време се преструваха на доброто семейство, после техните ставаха гадняри — абсолютно я пренебрегваха, — а тя изпитваше нужда от драма, забъркваше каши, бягаше, все нещо. Абсолютна сапунка. Сигурно накрая е избягала, решила е, че не си струва да се прибира у дома. Проверихте ли в указателя?
— Обявена е за изчезнала — осведоми го Лайл и отново ме погледна, за да провери дали съм ядосана, че се е намесил. Не бях.
— О, тя е добре — каза Трей. — Според мен живее някъде под някое от откачените си имена.
— Откачени имена ли? — попитах и положих длан върху ръката на Лайл, за да го накарам да замълчи.
— Нищо особено, тя беше от момичетата, които все се опитват да бъдат различни. Днес говори с британски акцент, утре — с южняшки. Никога не казваше на никого истинското си име. Отиваше във фризьорския салон и казваше някакво име, после отиваше в пицарията и изръсваше друго. Просто обичаше да се ебава с хората, играеше си. — Аз съм Дезире от Далас, аз съм Алексис от Лондон. И все даваше порно името си.
— Снимала се е в порно ли? — попитах.
— Не, като в онази детска игра. Как се казва домашният ти любимец?
Гледах го неразбиращо.
— Как се казва домашният ти любимец? — отново опита да ме подсети той.
Използвах името на мъртвото куче на Даян:
— Грейси.
— А на коя улица си отраснала?
— Руръл Рут 2.
— Е, този път не се получи — засмя се той. — Би трябвало да звучи мръснишки, например Бамби Евъргрийн или нещо такова. Порно псевдонимът на Диондра беше… Поли нещо си… Палм. Поли Палм. Не е ли страхотно?
— Значи според теб не е мъртва?
Той сви рамене.
— Мислиш ли, че Бен наистина е виновен? — попитах.
— Нямам мнение по въпроса. Вероятно.
Лайл изведнъж се напрегна, заподскача нагоре-надолу, бодна острия си пръст в гърба ми, опита да ме избута към вратата.
— Е, благодаря за отделеното време — изломоти накрая. Изгледах го намръщено, той ми отвърна със същото. Една от флуоресцентните лампи над главата ни просветваше и угасваше, осветяваше ни с противната си светлина, а зайчетата се защураха из сламата. Трей навъсено погледна нагоре към лампата и тя престана да примигва, все едно й се беше скарал.
— Е, да ти дам ли номера си, ако се сетиш за нещо? — попитах.
— Не, благодаря — засмя се той.
И ни обърна гръб. Докато крачехме към вратата, музиката отново задъни оглушително. Обърнах се, когато се разрази бурята: едната половина на небето беше жълта, а другата черна. Трей тъкмо излизаше от канцеларията си в дъното и ни гледаше, отпуснал ръце край тялото си, а зайците внезапно се защураха в клетката зад него.
— Ей, Трей, а какво е НН?