— Отиваме там и ако не видим полицейска кола, влизаме. Ще вземеш парите, ще си приготвиш малко дрехи и офейкваме оттук.
— И после какво?
Диондра се приближи до него и го потупа по още парещата буза. Гримът й се беше разтекъл по лицето, обаче той въпреки това усети прилив на… какво? На обич? На сила? На нещо. Прилив, чувство, нещо хубаво.
— Бен, миличък, аз съм майката на детето ти, нали? — Той кимна лекичко. — Добре, тогава ме изведи от града. Нека да се махнем. Не мога да го направя без теб. Трябва да тръгваме. На запад. Можем да спим на открито, в колата, каквото и да е. Иначе ще влезеш в затвора, а мен баща ми ще ме убие. Нали не искаш детето ти да е сирак? Не и ако има друг изход? Така че да тръгваме.
— Не съм направил онова, в което ме обвиняват, не съм — прошепна Бен най-сетне, а Диондра се облегна на рамото му и няколко къдрави кичура се промъкнаха в устата му.
— На кого му пука? — каза тя, долепила лице към гърдите му.
Либи Дей
Сега
— Либи, забеляза ли? Мамка му, забеляза ли? — подскачаше Лайл на седалката.
— Какво?
— Псевдонимът на Диондра, който е използвала през цялото време, забеляза ли?
— Поли Палм, и какво?
Лайл се хилеше, дългите му зъби бяха най-светлата част от тялото му в тъмната кола.
— Либи, кое име беше татуирал брат ти на ръката си? Спомняш ли си имената, които обсъждахме? Моли, Сали и другото, което ми звучеше като име на куче?
— О, боже.
— Беше Поли, нали?
— О, боже — казах отново аз.
— Искам да кажа, това не е съвпадение, нали?
Разбира се, че не беше. Всеки, който пази тайна, няма търпение да я сподели. Това беше начинът на Бен да го направи. Уважение към тайната си приятелка. Обаче не можеше да използва истинското й име за татуировката, госпожица изчезваща Диондра. Затова беше взел името, с което тя се забавляваше. Представих си как прокарва пръсти по подутите линии, кожата все още го боли, горд е. Поли. Може би беше романтичен жест. А може би бе в нейна памет.
— Чудя се откога ли е татуировката — каза Лайл.
— Всъщност не изглеждаше толкова стара — отвърнах. — Все още беше, знам ли, ярка, изобщо не беше избледняла.
Лайл измъкна лаптопа си и го закрепи на долепените си колене.
— Хайде, хайде, трябва ми сигнал.
— Какво правиш?
— Не мисля, че Диондра е мъртва. Според мен е в изгнание. Ако си в изгнание и трябва да си избереш име, няма ли да се изкушиш да вземеш това, което си използвал преди, нещо, което знаят само неколцина приятели, ваша си шега и частица от… дома? Име, което гаджето ти може да си татуира на ръката и то би означавало нещо за него, нещо дълготрайно, което може да гледа. Хайде де! — тупна той лаптопа.
Пътувахме още двайсет минути, обикаляхме шосетата, докато Лайл не откри сигнал и затрака по клавиатурата в такт с дъжда, а аз се опитвах да надзърна в екрана, без да ни убия.
Най-накрая той ме погледна с налудничава усмивка, грейнала на лицето му.
— Либи — каза, — може би искаш да отбиеш отново.
Свърнах от пътя близо до Канзас Сити, клаксонът на един камион прозвуча по адрес на моята безразсъдност и туловището му разтресе колата ми, когато премина покрай нея.
Името й беше на екрана: шибаната Поли Палм в Киърни, Мисури. Адресът и телефонният номер бяха там, единствената Поли Палм в цялата страна, с изключение на един салон за маникюр в Шривпорт.
— Наистина трябва повече да използвам интернет — отбелязах.
— Мислиш ли, че е тя? — попита Лайл, взрян в името, сякаш можеше да изчезне. — Трябва да е тя, нали?
— Да проверим. — Извадих мобилния си телефон.
Тя отговори на четвъртото позвъняване точно когато си поемах голяма глътка въздух, за да й оставя съобщение.
— Поли Палм ли е на телефона?
— Да. — Гласът беше прекрасен, с оттенъци на мляко и цигари.
— Диондра Уърцингър ли е?
Пауза. Затвори.
— Ще намериш ли как да стигна до къщата, Лайл?
Лайл искаше да дойде, наистина искаше да дойде, наистина смяташе, че трябва да дойде, но аз просто не мислех, че ще се получи, и не го исках там, затова го оставих в кръчмата „При Сара“, а той се опитваше да не изглежда намусен, докато се отдалечавах с обещанието да се обадя веднага щом си тръгна от Диондра.