— Къде е детето, Диондра? Детето, което си очаквала?
— Тук съм — каза момичето Дей.
Бен Дей
3 януари 1985 г.
1:11 ч.
Бен отвори вратата към тъмната дневна и си помисли: „У дома“. Като моряк, който се завръща след месеци плаване. Почти затръшна вратата под носа на Диондра — не можеш да ме хванеш — но я пусна, защото… Защото се страхуваше какво ще стане, ако не го направи. Добре, че поне оставиха Трей. Не искаше Трей да се разхожда из дома му и да прави остроумни забележки за неща, които Бен си знаеше, че са срамни.
Всички бяха заспали, цялата къща дружно вдишваше и издишваше. Искаше да събуди майка си, да я накара да дойде със замъглени очи в някой от своите пашкули от дрехи и да го попита къде, по дяволите, е бил, какво, но дяволите, го е прихванало.
Дяволът. Дяволът ме облада, мамо.
Не искаше да ходи никъде с Диондра, но тя беше зад него, тялото й излъчваше гняв като топлина, очите й бяха ококорени — побързай, побързай! — затова той започна тихо да тършува из шкафовете, търсейки скритите пари на майка си. В първия шкаф откри стара кутия от пшенична зърнена закуска, отвори я и погълна колкото можа от сухите парченца, които залепнаха по устните и гърлото му и го задавиха леко, бебешка кашлица. След това бръкна и извади цяла шепа, натъпка я в устата си, после отвори хладилника, намери кутия с нарязани моркови и грах е масло отгоре и пъхна лъжица вътре. Допря устни до пластмасовия ръб на кутията и натъпка всичко в устата си, а грахчета се търкаляха по гърдите му и падаха на пода.
— Хайде! — изсъска Диондра. Той все още носеше лилавия й анцуг, а тя беше с нови джинси, червен пуловер и черните обувки по мъжка мода, които харесваше, само че стъпалата й бяха толкова големи, че наистина си бяха мъжки обувки. Диондра не искаше да го признае. Сега потропваше с едната. Хайде, хайде.
— Да отидем в стаята ми — каза Бен. — Там със сигурност имам нари. И подарък за теб.
При тези думи Диондра се оживи — дори сега, когато очите й примигваха и тя цялата се олюляваше от наркотиците и алкохола, мисълта за подаръка я разсея.
Катинарът на вратата на стаята му беше строшен и Бен се вбеси, после се разтревожи. Мама или полицията? Не че имаше какво да открият. Но все пак. Той отвори вратата, включи осветлението, Диондра затвори зад него и седна на леглото. Тя говореше ли, говореше, но той не слушаше, след това тя заплака и той спря да събира багажа си и легна на леглото до нея. Приглади косата й, погали корема й и се опита да я накара да замълчи, мърмореше утешително, говореше колко прекрасен ще е животът им заедно и още подобни лъжи. Мина около половин час, преди тя да се успокои. А уж тя му повтаряше да побърза. Класика.
Бен стана и погледна часовника с желание да изчезне оттук, ако наистина щяха да се махат. Вратата беше открехната и той дори не спря, за да я затвори, искаше да е отворена, опасността го караше да се движи още по-бързо. Хвърли джинси и пуловери в сак заедно с тетрадка, пълна с женски имена, които беше избрал за бебето — все още смяташе, че Криси Дей води класацията, хубаво име беше Криси Дей. Криси Патриша Дей. Или пък Даян, Криси Даян Дей. Харесваше му, защото приятелите й можеха да я наричат Ди Дей, щеше да е страхотно. Обаче трябваше да се пребори с Диондра, според нея всички тези имена бяха прекалено обикновени. Тя искаше имена като Амброзия, Калайъпи и Найтингейл.
Преметнал сак през рамо, Бен бръкна най-отзад в чекмеджето на бюрото си и извади скритите си спестявания. Беше прибирал по пет и по десет долара оттук-оттам и бе убеден, че има триста-четиристотин долара, но сега видя, че няма и стотачка. Пъхна ги в джоба си и се завря под леглото на четири крака, но чантата с дрехите я нямаше. Дрехите на дъщеря му.
— Къде ми е подаръкът? — попита Диондра гърлено, защото лежеше по гръб и коремът й стърчеше нагоре войнствен като среден пръст.
Бен вдигна глава, погледна я — размазаното червило, разтечените черни очи, и си помисли, че тя прилича на чудовище.
— Не мога да го намеря — каза той.
— Как така не можеш да го намериш?
— Не го намирам, някой е влизал тук.
И двамата стояха в светлината на единствената му крушка, без да знаят какво да правят.
— Мислиш ли, че е някоя от сестрите ти?
— Може би. Мишел винаги си вре носа тук. Освен това нямам толкова пари, колкото си мислех, че имам.