Май изчисти следите от обувки доста добре, макар че беше трудно да се каже кои са на Диондра и кои — на мъжа. Кой, по дяволите, беше този мъж? Избърса всичко, което беше пипал — ключовете на лампите, брадвата, шкафовете, всичко в стаята си. Диондра се появи на вратата и му каза, че е избърсала шията на Мишел, а Бен се опитваше да не мисли. Остави думите по стените, не знаеше как да ги оправи. Беше се нахвърлила върху майка му с брадвата, по Пати имаше странни нови рани, дълбоки, и Бен се зачуди как може да е толкова спокоен, след като костите му сякаш щяха да се размекнат и той да рухне на земята, но си каза да се стегне, да бъде мъж, направи го, бъди мъж, направи каквото трябва, бъди мъж. Изведе Диондра от къщата, а навсякъде вече вонеше на пръст и на смърт. Когато затвори очи, видя червено слънце и отново си помисли — „Унищожение“.
Либи Дей
Сега
Отново щях да изгубя пръсти от краката си. Седях пред една затворена бензиностанция почти час, разтривах премръзналите си крака и чаках Лайл. Всеки път, когато минеше кола, се скривах зад сградата, да не би да са Кристъл и Диондра, които ме търсеха. Ако ме откриеха сега, не можех да избягам. Щяха да ме хванат и с мен щеше да е свършено. От години исках да умра, но напоследък не, и определено не от ръцете на тези кучки.
Обадих се на Лайл от телефон пред бензиностанцията, който бях сигурна, че не работи, а той започна разговора още преди да замълчи телефонистката. „Чу ли? Чу ли?“ „Не. Не искам да чувам. Просто ела да ме вземеш“. Затворих преди дори да е започнал с въпросите си.
— Какво се случи? — попита Лайл, когато най-накрая пристигна, а аз треперех и въздухът беше замръзнал. Хвърлих се в колата, ръцете ми бяха безчувствени от студа.
— Диондра със сигурност не е мъртва. Заведи ме вкъщи. Трябва да се прибера.
— Трябва да отидеш в болница. Лицето ти е… Виждала ли си лицето си? — Той ме дръпна под светлината в колата, за да видя по-добре.
— Усещам лицето си.
— Или в полицията? Какво се случи? Знаех си, че трябва да дойда с теб, Либи. Либи, какво се случи?
Разказах му. Цялата история, оставяйки го да се досеща и сам между пристъпите ми на плач, които завършваха с „… и тогава те… тогава те се опитаха да ме убият…“. Думите се лееха като наранени чувства, бяха като на невръстно момиченце, което разказва на майка си, че някой се е държал лошо с него.
— Значи Диондра е убила Мишел — каза Лайл. — Отиваме в полицията.
— Не, не отиваме. Искам просто да си отида вкъщи — казах с подсмърчане и сълзи.
— Трябва да отидем в полицията, Либи.
Започнах да крещя ужасни неща, блъсках с ръце по прозореца, докато от устата ми се разхвърча слюнка, което затвърди увереността на Лайл, че трябва да ме заведе в полицията.
— Либи, ще поискаш да отидеш в полицията. Щом ти кажа онова, което трябва да ти кажа, и отгоре на всичко случило се, ще поискаш да отидеш в полицията.
Съзнавах, че трябва да го направя, но мозъкът ми бе заразен със спомени за случилото се, след като семейството ми беше убито: дългите пагубни часове, припомнях си отново и отново историята с полицаите, краката ми, които висяха от огромен стол, студеният горещ шоколад в стиропорена чаша, как не можех да се стопля, просто копнеех да заспя, абсолютното изтощение, когато дори лицето ти се вцепенява. И можех да кажа всичко, което си поискам, няма значение, защото всички така или иначе са мъртви.
Лайл наду парното докрай и насочи всички дюзи към мен.
— Добре, Либи. Имам някои новини. Мисля… ами добре, просто ще го кажа. Нали?
— Плашиш ме, Лайл. Просто го кажи. — Светлината в колата не беше достатъчна, продължавах да оглеждам паркинга, за да съм сигурна, че никой не идва.
— Спомняш ли си Ангела на дълга? — започна Лайл. — Онзи, когото Клубът на следователя разследваше? Заловили са го в покрайнините на Чикаго. Спипали са го, докато помагал на някакъв нещастник от Фондовата борса да инсценира смъртта си. Трябвало да изглежда като нещастен случай по време на езда. Хванали Ангела на една от пистите, поел с камък към мъжа, за да му размаже главата. Казва се Калвин Дийл. Преди бил фермер.
— Добре — казах аз, но знаех, че следва и още.
— Добре, оказва се, че той убива хора още от осемдесетте. Бил е умен. Има написани на ръка бележки от всеки, когото е убил — трийсет и двама души, които се кълнат, че са го наели.