— Добре.
— Една от бележките е от майка ти.
Приведох се, но продължих да гледам Лайл.
— Наела го е да я убие. Но трябвало да е само тя. За да осигури застраховката живот и да спаси фермата. Да спаси вас и Бен. Бележката е у тях.
— И какво? Не, в това няма смисъл. Диондра е убила Мишел. Дневникът й е у нея. Току-що говорихме, че е Диондра…
— Ами там е работата. Този Калвин Дийл се изживява като герой на народа — кълна се, през изминалите няколко дни пред затвора има тълпи, хора с лозунги: „Дийл е човекът“. Скоро ще пишат песни за него: помага на задлъжнелите да умрат, за да не отнемат банките собствеността им, прецаква застрахователните компании. Хората се връзват. Само че той твърди, че няма да се признае за виновен за убийството на нито един от трийсет и двамата човека, твърди, че става дума за подпомогнат опит за самоубийство. За да умрат с достойнство. Обаче ще поеме вината за Деби. Казва, че ще си признае за Деби, защото влязъл насред нещо и само за нея съжалява.
— Ами Мишел?
— Нея дори не я е видял. Не виждам защо ще лъже.
— Двама убийци — казах аз. — Двама убийци в една и съща нощ. Ама че късмет!
Докато се криех в гората, хленчех на бензиностанцията, крещях в колата на Лайл и най-накрая убедих един сънен местен шериф, че не съм луда („Чия сестра си?“), изгубих седем часа. Диондра и Кристъл бяха напълно изчезнали до сутринта, искам да кажа, че ги нямаше никъде. Бяха полели къщата с газ и я бяха сравнили със земята, преди петте камиона дори да излязат от пожарната.
Разказах историята си още много пъти, приемаха я със смесица от объркване и колебание и най-накрая получавах доверие.
— Ще ни трябва още малко, нали се сещате, за да я свържем с убийството на сестра ви — обясни ми един детектив, тиквайки стиропорена чаша със студено кафе в ръцете ми.
Два дни по-късно пред вратата ми се появиха детективи. Носеха копия от писма на майка ми. Искаха да разберат дали ще разпозная почерка й, дали искам да видя писмата.
Първото беше много проста бележка на една страница, която освобождаваше Калвин Дийл от отговорност за смъртта й.
Второто беше до нас.
Скъпи Бен, Мишел, Деби и Либи,
Съмнявам се, че това писмо някога ще стигне до вас, но господин Дийл каза, че ще ми го пази, и предполагам, че това малко ме успокоява. Не знам. Родителите ми винаги са ме съветвали да изживея живота си смислено. Не смятам, че съм го постигнала, но поне смъртта ми може да е смислена. Надявам се всички да ми простите. Бен, каквото и да се случи, не обвинявай себе си. Нещата бяха излезли от контрол и трябваше да се направи това. Ясно ми е. Донякъде се гордея. Животът ми е поредица от нещастия, приятно ми е, че сега един „планиран нещастен случай“ ще оправи нещата. Щастлив нещастен случай. Грижете се добре един за друг, знам, че Даян ще се отнася добре с вас. Тъжна съм единствено, че няма да видя в какви добри хора ще се превърнете. Макар че няма нужда. Напълно сигурна съм в децата си.
Обичам ви,
Почувствах се празна. Смъртта на мама не беше смислена. Изпитах гняв към нея, а после си представих последните кървави мигове в къщата, когато е осъзнала, че всичко се е объркало, когато Деби е лежала умираща, а той, нейният непълноценен живот, е секнал. Гневът ми се превърна в странна нежност, каквато майка изпитва към детето си, и си помислих, че поне се е опитала. В онзи последен ден се бе постарала най-силно.
И аз ще се опитам да намеря спокойствие в това.
Калвин Дийл
3 януари 1985 г.
4:12 ч.
Беше глупаво, как се обърка всичко, толкова бързо. А той й правеше услуга, на червенокосата фермерка. По дяволите, дори не му остави достатъчно пари: бяха се разбрали за две хиляди долара, а тя му беше оставила плик само с осемстотин и дванайсет и седемдесет и пет цента. Беше маловажна, дребна и глупава, цялата нощ. Беше катастрофално. Беше се отпуснал, беше станал наперен и отстъпчив и това бе довело до… А тя щеше да е толкова лесна. Повечето хора бяха придирчиви за това как да умрат, а тя искаше единствено да не се удави. Моля ви се, жената не искаше да се удави. Той можеше да го направи по много прости начини. Но отиде да пийне в бара, не беше кой знае какво, шофьори на камиони минаваха оттам през цялото време, той никога не се набиваше на очи. Съпругът й беше там, а той беше такъв шибан дръвник, такава дребна и безполезна мижитурка, че Калвин се улови да слуша с интерес каква е работата с този Ранър, хората разказваха всякакви истории за това, как мъжът разрушил фермата, семейството си и затънал до гуша в дългове. И Калвин Дийл, мъж на честта, си беше помислил — защо не?