— Да, по-добре да не ставаме твърде човечни — подметнах адски лицемерно.
За щастие Лайл не ми обърна внимание.
— Така, в момента всички са обсебени от историята с Лизет Стивънс — махна той с ръка назад, където малка група жени са бяха скупчили край един компютър, проточили шии като квачки. Минах покрай Лайл и се отправих към кабинката. Всички гледаха видеоматериал за Лизет. Лизет и момичетата от сестринското общество. Лизет и кучето. Лизет и сестра й, с която бяха като две капки вода.
— Разбираш ли какво имам предвид? — попита Лайл. — Те не разрешават загадката, само гледат материали, които могат да видят онлайн и у дома.
Проблемът с Лизет Стивънс беше, че нямаше какво да се разрешава: тя нямаше гадже, съпруг, разстроени колеги, непознати бивши затворници, които ремонтират нещо в къщата й. Просто беше изчезнала по неведоми за никого причини — освен красотата й. Тя беше момиче, което хората забелязват. Момиче, за чието изчезване медиите си правят труда да информират.
Намърдах се близо до купчина горнища на анцузи със залепени с ютия лепенки с надпис „Върнете Лизет у дома“. Двайсет и пет долара. Групата обаче се интересуваше повече от лаптопа. Жените разглеждаха съобщенията в уебсайта. Хората често придружаваха коментарите си със снимки, които бяха шокиращи. „Обичаме те, Лизет, сигурни сме, че ще се върнеш у дома“, пишеше до снимка на три жени на средна възраст на брега на морето. „Мир и любов на семейството ти в тези трудни мигове“, гласеше коментарът до рисунката на нечий лабрадудъл. Жените се върнаха в началото на уебстраницата, където се показа любимата на медиите снимка: Лизет и майка й прегърнати, допрели бузи, грейнали в усмивка.
Свих рамене, опитвайки се да прогоня притесненията си относно Лизет, която не познавах. Освен това отново започнах да се боря със завистта. Искаше ми се сред всички тези убийства кабинката на семейство Дей да бъде най-голяма. Беше порив от обич — моите мъртви бяха най-добрите. Спомних си майка си, рижата й коса, прибрана на опашка, как ми помага да събуя тънките си зимни ботуши, а после разтрива пръстите ми един по един. Затопляме палчето, затопляме кутрето. В този спомен усещах уханието на препечена филийка с масло, но не знам дали изобщо имаше препечена филийка. В този спомен още съм с всичките си пръсти на краката.
Потреперих силно, като котка.
— Ау, да не би някой да те е настъпил по пръстите? — попита Лайл и чак после осъзна иронията.
— Е, какво още? — Натъкнахме се на голяма група хора, задръстили входа на кабина с надпис „Странният пазар на Боб“, обслужвана от мъж с огромни черни мустаци, който сърбаше супа. Върху една дъска зад него бяха подредени четири черепа и имаше табела „Последните четири“. Типът подвикна на Лайл да го запознае с малката си приятелка. Лайл го отмина, опита се да проправи път и за двама ни през струпалите се хора, после сви рамене и ми прошепна: „От изпълнителите на роли е“.
— Боб Бердела — каза Лайл на мъжа и намигна шеговито на името, — това е Либи Дей, чието семейство е… от клането във фермата в Кинаки, Канзас. Семейство Дей.
Онзи тип се наведе над масата към мен, а от един от зъбите му висеше парченце хамбургер.
— Ако имаше член, в момента щеше да си на парчета в боклука ми — каза той и се изхили шумно. — На мънички парчета.
Замахна към мен. Аз се отдръпнах неволно, после се метнах напред към Боб, вбесено вдигнала юмрук, както правя винаги при сбиване. Удари го в носа, да закърви, размажи този къс червено месо върху мутрата му, после пак го удари! Преди да успея да стигна до него, Боб дръпна задника си назад и вдигна ръце, мърморейки не на мен, а на Лайл: „Пич, само се закачах, всичко е наред, човече“. Дори не ме погледна, докато се извиняваше, като че ли бях дете. Докато хленчеше на Лайл, аз замахнах. Юмрукът ми не успя да го стигне, където трябва, така че го цапардосах по брадичката, както наказваш кутре.
— Майната ти, задник.
Тогава се намеси Лайл, започна да се извинява и ме задърпа да се махаме, както си бях все още със стиснати юмруци и зъби. Докато се отдалечавахме, ритнах масата на Боб, колкото да се разклати силно веднъж и супата му да падне на пода. Вече съжалявах, че не бях стреляла над масата. Няма нищо по-неловко от ниска жена, която не успява да фрасне някого с юмрук. Все едно някой ме носеше, а аз ритах с крака във въздуха. Погледнах назад. Онзи тип просто си стоеше с отпуснати покрай тялото ръце, мъчейки се да реши дали се разкайва, или е ядосан.
— Добре, това не е първият юмручен бой в КС, ама като нищо е най-странният — каза Лайл.