— Не обичам да ме заплашват.
— Той всъщност не те… Знам, знам — промърмори Лайл. — Както ти казах, в един момент феновете на актьорските изпълнения ще се разкарат и ще останат само сериозните следователи. Хората от нашата група, групата „Дей“, ще ти харесат.
— Групата „Дей“ ли се казва, или „Клането във фермата Кинаки в Канзас“? — изръмжах.
— О! Да, така се нарича. — Той се опита да се промъкне през поредното струпване на хора на пътеката и се оказа притиснат до мен. Лицето ми беше на сантиметри от гърба на някакъв мъж. Синя риза с копчета, колосана. Не откъсвах поглед от идеалния ръб по средата. Някой с огромен корем ме побутваше отзад.
— Повечето хора намесват Сатаната по някакъв начин — казах. — Сатанинските убийства в канзаската ферма.
— Да, ние всъщност не вярваме в това, стараем се да не правим никакви сатанински намеци. Извинявай! — каза той и се промъкна напред.
— Значи е въпрос на название — подметнах лукаво, приковала очи върху синята риза. Завихме и попаднахме на прохладно открито място.
— Искаш ли да видиш още групи? — посочи той от лявата си страна към група мъже в кабина 31: набързо направени подстрижки, няколко мустака, много ризи с копчета на яката. Спореха разпалено, но тихо.
— Всъщност тези типове са много готини — каза Лайл. — В основни линии създават своя криминална загадка — смятат, че са идентифицирали сериен убиец. Някой си пътувал из различни щати — Мисури, Канзас, Оклахома — и подпомагал самоубийствата на хора. Семейни или понякога по-възрастни хора, които са затънали в големи дългове, надвишили са много лимита на кредитните си карти, не успяват да изплащат ипотеките си, останали са без изход.
— Убива хора, защото имат проблеми с парите, така ли? — завъртях очи аз.
— Не, не, те го възприемат за избавител на хора с лош кредитен рейтинг и с добра застраховка живот. Наричат го Ангел на дълга.
Един от хората в кабинка 31, млад тип с издадена мандибуларна става и устни, които не покриваха напълно зъбите му, подслушваше разговора ни и нетърпеливо се обърна към Лайл:
— Изглежда миналия месец сме засекли Ангела в Айова — тип с голяма къща и четири деца претърпява идеалния инцидент със снегомобил в наистина удобен момент. Това прави по един на месец миналата година. Икономиката, човече.
Хлапето се канеше да продължи, искаше да ни подмами в кабинката със схемите, календарите, изрезките от вестници и смесените ядки, пръснати по цялата маса, от които мъжете грабеха с пълни шепи и върху маратонките им се сипеха фъстъци и солети. На пътеката отвън си поех глътка въздух, който не мирише на сол, и погледнах часовника си.
— Знам, трудно е да възприемеш всичко наведнъж — каза Лайл. — Да тръгваме. Мисля, че нашата група наистина ще ти хареса. При нас нещата са много по-сериозни. Виж, там вече има хора — посочи той към подреден ъгъл, където дебела къдрава жена отпиваше кафе от голяма стиропорена чаша, а двама спретнати мъже на средна възраст оглеждаха помещението, вдигнали ръце на хълбоците си, без да й обръщат внимание. Приличаха на ченгета. Зад тях по-възрастен оплешивяващ мъж седеше приведен над маса за игра на карти и си нахвърляше някакви бележки, докато напрегнат младеж на колежанска възраст четеше през рамото му. Неколцина безлични мъже се бяха струпали в задната част на помещението, разлистваха купчини кафеникави папки или просто се мотаеха.
— Виждаш ли, има повече жени — победоносно каза Лайл и посочи къдравата женска планина. — Искаш ли да отидем, или предпочиташ да почакаш и да те въведа тържествено?
— Сега е добре.
— Групата се състои от умни и сериозни фенове. Ще ти допаднат. Обзалагам се, че ще научиш нови неща от тях.
Изхъмках и последвах Лайл. Жената първа вдигна поглед, измери ме с присвити очи, после се ококори. Държеше саморъчно изработена папка, на която беше залепила моя училищна снимка с медальон златно сърчице, който някой ми беше изпратил по пощата. Жената изглеждаше така, все едно иска да ми подаде папката — държеше я като театрална програма. Не протегнах ръка. Забелязах, че е нарисувала сатанински рога на главата ми.
Лайл положи длан върху рамото ми, после я махна.
— Здравейте, всички. Специалната ни гостенка пристигна, звездата на тазгодишния ни конвент — Либи Дей.
Няколко извити вежди, няколко одобрителни кимвания, един от мъжете с вид на полицаи каза „мамицата му“. Понечи да плесне разтворената длан на Лайл високо във въздуха, но после се отказа и ръката му неволно застина в нацистки поздрав. По-възрастният мъж отмести очи от мен и продължи да дращи бележките си. За миг се притесних, че от мен се очаква да държа реч, но вместо това промърморих кисел поздрав и седнах на масата.