Лизет Стивънс беше красива двайсет и пет годишна брюнетка, изчезнала на път за вкъщи от семейна вечеря в Деня на благодарността. Цял Канзас Сити се ангажира с издирването й — включиш ли на новините, снимката й неизменно ти се усмихва. В началото на февруари новината стигна в националния ефир. За един месец случаят не беше получил никакво развитие. Вече всички знаеха, че Лизет Стивънс е мъртва, но никой не искаше да се откаже пръв.
— Обаче според мен — продължи Джим Джефрис — всички биха искали да разберат, че ти си добре.
— Страхотно.
— Не искаш ли да учиш в колеж? — сдъвка той парче месо.
— Не.
— Ами ако ти намерим работа в някой офис, да подреждаш картотеката, такива неща?
— Не. — Затворих се в себе си, престанах да обръщам внимание на храната, начумерих се. Това е друга мамина дума: начумерен. Означава да си тъжен по начин, който дразни хората. Да си агресивно тъжен.
— Е, защо не си помислиш една седмица? — Джефрис поглъщаше лакомо пържолата си, а вилицата му се движеше отривисто нагоре-надолу. Джим Джефрис искаше да си ходи. Джим Джефрис беше приключил тук.
Остави ме с три писма и усмивка, която би трябвало да е оптимистична. Три писма, до едно изглеждаха глупави. Джим Джефрис преди ми даваше препълнени с пликове за писма кутии за обувки, повечето с чекове вътре. Аз му прехвърлях чека, а после дарителят получаваше официално писмо с ъгловатия ми почерк. „Признателна съм за дарението. Благодарение на хора като вас имам шанса да отправя поглед към светло бъдеще. Искрино ваша, Либи Дей“. Наистина пишеше „искрино“ ваша — грешка, която според Джим Джефрис щеше да трогне хората.
Обаче кутиите за обувки с даренията вече ги нямаше и аз имах само три писма и остатъка от нощта, който трябваше да прекарам някак. Запътих се обратно към вкъщи, няколко коли ми примигнаха и осъзнах, че не съм пуснала фаровете. Силуетът на Канзас Сити блещукаше на изток — скромен средно висок град с извисяващи се тук-там радиокули. Опитах да си представя какво мота да правя, за да спечеля пари. Неща, които правят възрастните. Представих си се с касинка на медицинска сестра как държа термометър; после как облечена с хубава синя полицейска униформа помагам на дете да пресече улицата; после с перли и престилка на цветя приготвям вечеря за съпруга си. „Гледай колко си сбъркана — помислих си. — Представата ти за света на възрастните е от книжките с картинки.“ И още докато си го мислех, си представих как пиша азбуката на черната дъска пред първокласници с грейнали очи.
Опитах да си представя някакви реалистични професии — нещо с компютри. Въвеждане на данни, нали има такава работа? Може би обслужване на клиенти? В един филм бях гледала жена да си изкарва прехраната, като разхожда кучета, облечена с гащеризон и пуловер, и винаги с цветя в ръка, а кучетата бяха лигави и обичливи. Обаче не обичам кучета, плашат ме. Разбира се, накрая се замислих и за работа във ферма. Близките ми са фермери от сто години, чак до майка ни, докато Бен не я уби. После фермата беше продадена.
Бездруго не бих могла да се занимавам с фермерство. Имам спомени за онова място: как Бен гази студената пролетна кал и шиба телетата, за да се махнат от пътя му; как грубите ръце на майка ни се заравят в черешовите на цвят цилиндърчета, които ще разцъфнат и ще се превърнат в сорго; писъците на Мишел и на Деби, които подскачат върху бали сено в плевнята. „Боцка ме“, постоянно се оплакваше Деби, обаче пак скачаше. Не мога дълго да задържам тези мисли. Сред спомените съм в Мрака — така съм го нарекла, като че ли е изключително опасно място. Задържа ли се тук по-продължително, изниква образът на майка ми, която за пореден път се опитва да ремонтира с подръчни средства проклетата кафеварка, или на Мишел, която танцува по фланелена нощница и с вдигнати до коленете чорапи, и съзнанието ми моментално потъва в Мрака. Шеметни червени петна звънват в тъмното. Неизменната ритмична брадва, която се движи механично, сякаш цепи дърва. Пушечни изстрели в малкия коридор. Майка ми, която пищи паникьосано като сойка, докато продължава да се мъчи да спаси децата си дори с наполовина отнесена глава.
„Какво ли прави един административен асистент?“ зачудих се.
Спрях пред вкъщи, качих се на тротоара, където някой още преди години беше издълбал „Джими обича Тина“ в бетона. Понякога си представях какво ли се е случило с двойката: той е станал бейзболист в някой второразреден отбор, а тя е домакиня от Питсбърг, която се бори с рака. Той е разведен пожарникар, а тя адвокатка, удавила се предната година някъде край брега на Мексиканския залив. Тя е учителка, а той е починал внезапно от аневризма на двайсет години. Беше хубава, макар и зловеща мисловна игра. Имах навика да убивам поне един от тях.