Повечето привърженички на Бен са жени. Клепоухи зъбли, изрусени, облечени в костюми с панталон, със стиснати устни, разтерзани. Понякога цъфват на прага ми с прекалено блеснали очи. Заявяват, че показанията ми са неверни. Че съм била объркана, принудена, че седемгодишна съм излъгала под клетва, когато съм посочила брат си за убиец. Често ми крещят и винаги с много слюнка. Няколко дори ме удариха. Което ги прави още по-неубедителни: лесно пренебрегваш истерична жена с почервеняло лице, а аз винаги търся причина да не обръщам внимание.
Ако се бяха държали по-мило с мен, можеше и да ме засегнат.
— Не, не говоря с Бен. Ако за това става дума, не ме интересува.
— Не, не, не е това. Ако се съгласиш да дойдеш, ще видиш, че е по-скоро като събиране — ще се поровим в съзнанието ти. Наистина ли не мислиш за онази нощ?
Мрак.
— Не, не мисля.
— Може да научиш нещо интересно. Има фенове… експерти, които знаят повече от детективите по случая. Ето това е трудно.
— Значи една група хора искат да ме убедят, че Бен е невинен.
— Ами… може би. Или пък ти ще ги убедиш в противното. — Долових нотка на снизхождение. Той се наведе напред с напрегнати рамене, развълнуван.
— Искам хиляда долара.
— Мога да ти дам седемстотин.
Озърнах се неопределено из стаята. Щях да приема каквото и да ми предложеше Лайл Уърт, защото иначе щеше много скоро да се наложи да си търся истинска работа, а не ставах за това. Не съм човек, на когото можеш да разчиташ пет дни седмично. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък? Аз дори не ставам от леглото в пет последователни дни, често забравям да се храня пет последователни дни. Невъзможно бе да ходя на работа, където ще се налага да оставам по осем часа — осем часа извън къщи.
— Седемстотин става — съгласих се.
— Отлично. Идват и много колекционери, затова донеси някакви сувенири, предмети от детството ти, които можеш да продадеш. Като нищо ще си тръгнеш с две хиляди долара. Особено писма. Колкото по-лични, толкова по-добре, ясно е. С дата близка до тази на убийствата. 3 януари 1985 година. — Рецитираше думите, като че ли ги изричаше често. — Каквото и да е, свързано с майка ти. Хората са наистина… пленени от майка ти.
Винаги е така. Искат да разберат що за жена бива убита от собствения си син.
Пати Дей
2 януари 1985 г.
8:02 ч.
Бен пак говореше по телефона, тя чуваше зад вратата тихото му дърдорене като от анимационно филмче. Беше настоял за собствена линия — уверяваше я, че половината му съученици се имат свои номера в телефонния указател. Наричаха ги „детски линии“. Тя се засмя, после се ядоса, защото той се ядоса на нея, задето се е засмяла. (Сериозно ли, детска телефонна линия? Ама че глезльовци.) Повече не повдигнаха въпроса — и двамата лесно се смущаваха, а няколко седмици по-късно той просто се прибра, навел глава, и й показа какво има в пазарската чанта: разпределителна кутия, която позволяваше два апарата да използват един и същ номер, и удивително лек пластмасов телефон, който приличаше на онези розови телефончета, с които момиченцата си играят на секретарки. „Кабинетът на господин Бенджамин Дей“, вдигаха телефона те, опитвайки се да привлекат брат си в своята игра. Бен се усмихваше и им казваше да приемат съобщение, а после изобщо престана да им обръща внимание.
Откакто Бен донесе покупките си в къщата, в дома на семейство Дей се появи фразата „проклетия телефонен кабел“. Кабелът тръгваше от контакта в кухнята, минаваше по плота, по коридора и се нагърчваше през пролуката под вратата му, която постоянно беше затворена. Поне веднъж дневно някой се спъваше в кабела, следваше писък (ако беше някое от момичетата) или ругатня (ако бяха Пати или Бен). Тя многократно го помоли да закрепи кабела за стената, а той все не го правеше. Пати опита да се убеди, че това е обикновена юношеска опърничавост, нищо повече, но Бен беше агресивен и тя се тревожеше, че той е гневен, мързелив или нещо още по-лошо, за което дори не й се мислеше. И с кого толкова говореше? Преди загадъчната поява на втория телефон почти никой не търсеше Бен. Имаше двама близки приятели, братята Мюлер, облечени с гащеризони членове на „Млади фермери“, които бяха толкова необщителни, че понякога затваряха, когато вдигнеше тя. А после Пати предаваше на Бен, че се е обадил Джим или Ед. Обаче досега не беше имало дълги разговори на затворена врата.