Пати подозираше, че синът й най-сетне си има приятелка, но от намеците й в този смисъл той се чувстваше ужасно неловко, светлата му кожа ставаше синкаво белезникава, кехлибарените му лунички наистина искряха сякаш като предупреждение. Тя съвсем се отдръпна. Не беше от майките, които разтварят твърде широко завесите на живота на децата си — достатъчно трудно беше за едно петнайсетгодишно момче да намери уединение в пълна с жени къща. Той си сложи катинар на вратата, след като един ден се върна от училище и завари Мишел да рови из чекмеджетата на бюрото му. Постави ги пред свършен факт — чук, малко трополене и хоп, готово. Момчешката му бърлога беше подсигурена. Пати и за това не можеше да го вини. През годините, след като Ранър ги напусна, фермата беше станала момичешка. Завесите, канапетата, дори свещите — всичко беше в кайсиево оранжево и дантели. Чекмеджетата и дрешниците бяха пълни с малки розови обувчици, барети и гащички на цветя. Няколкото малки каприза на Бен — виещият се телефонен кабел и металният мъжкарски катинар — всъщност изглеждаха разбираемо.
Чу как зад вратата изригва смях и това я притесни. Бен не обичаше да се смее, дори като дете. На осем той изгледа хладно една от сестрите си и оповести: „Мишел пак има пристъп на кикот“, като че ли е проблем, на който трябва да се търси решение. Пати го описваше като стоик, обаче неговата затвореност беше нещо повече. Баща му определено не знаеше как да се държи с него и ту се опитваше игриво да се сборичкат (Бен не откликваше, когато Ранър го поваляше на пода да се поборят), ту отправяше укори (Ранър се оплакваше на висок глас, че хлапето не умее да се забавлява, че е странно и има момичешко поведение). Пати не се справяше много по-добре. Неотдавна си купи книга за възпитанието на юноши, която скри под леглото си, все едно е порнографско списание. Авторът съветваше майките да бъдат смели, да задават въпроси, да изискват отговори от детето си, но Пати не можеше. Напоследък дори намекът за въпрос вбесяваше Бен и предизвикваше непоносимо оглушителното му мълчание. Колкото повече се мъчеше да го разгадае, толкова повече се криеше той. В стаята си. Говореше с хора, които тя не познаваше.
Трите й дъщери вече бяха будни от часове. В една ферма, дори в тяхната жалка, твърде обременена и обезценена ферма, трябваше да се става рано, което правеха дори и през зимата. В момента си играеха в пухкавия сняг. Беше ги натирила навън като кутрета, за да не събудят Бен, а после се подразни, като го чу да говори по телефона и разбра, че той всъщност вече е буден. Съзнаваше, че затова прави палачинки — любимите на момичетата. За да изравни резултата. Бен и момичетата все я обвиняваха, че взема страна — че непрекъснато моли сина си да бъде търпелив с малките същества с панделките и че все кара тях да бъдат тихи и да не пречат на брат си. Десетгодишната Мишел беше най-голямата й дъщеря, Деби беше на девет, а Либи на седем. („Боже, мамо, цяло котило“, чуваше тя укора на Бен). Пати надникна през тънкото перде, за да види момичетата в естественото им животинско състояние: Мишел и Деби, началник и помощник, строяха снежна крепост по планове, които не си бяха направили труда да споделят с Либи. Либи се опитваше да се включи в дейността, като предлагаше снежни топки, камъни и една дълга тънка пръчка — всичките отхвърлени само с поглед. Най-накрая Либи приклекна, за да писне едно хубаво, и ритна цялата постройка. Пати се извърна — щяха да последват юмруци и сълзи, а тя не беше в настроение.
Вратата на Бен проскърца и се отвори, а тежките му стъпки в дъното на коридора й подсказаха, че е обул тежките черни ботуши, които тя мразеше. Изобщо не ги поглеждай, каза си. Повтаряше си същото и когато той обличаше камуфлажните си панталони. („Татко носеше камуфлажни панталони“, цупеше се Бен, когато тя се оплакваше. „На лов, носеше ги, когато ходи на лов“, поправяше го Пати.) Липсваше й детето, което преди искаше само обикновени дрехи, което носеше само дънки и карирани ризи. Момчето с тъмнорижите къдри, лудо по самолетите. Сега той слезе облечен с черно дънково яке, черни дънки и ниско нахлупена плетена шапка. Промърмори нещо и се запъти към вратата.
— Не и без да закусиш — провикна се тя. Той се спря и се извърна към нея само в профил.
— Трябва да свърша някои неща.
— Добре, но закуси с нас.
— Мразя палачинки. Знаеш.
По дяволите!
— Ще ти приготвя нещо друго.
Той нямаше да се осмели да пренебрегне пряко нареждане, нали така? Двамата се измерваха с поглед и Пати тъкмо щеше да отстъпи, когато Бен въздъхна рязко и се отпусна тежко на един стол. Заигра се със солницата — изсипа сол върху масата и я събра на купчинка. Тя понечи да му каже да престане, но се спря навреме. Засега се задоволи с факта, че е седнал на масата.