— В такъв случай влезте… Какво искате да узнаете за Едмон?
— Всичко. Не го познавах и съжалявам за това…
— Хм. Разбирам. Във всеки случай Едмон беше от хората, които сами по себе си са жива мистерия.
— Познавахте ли го отблизо?
— Кой би могъл да твърди, че познава когото и да било? Да речем, че ние двамата често сме вървели редом по житейския друм и нито той, нито аз сме виждали нещо лошо в това.
— Как се запознахте?
— В Биологическия факултет. Аз се потях над растенията, а той над бактериите.
— Пак два паралелни свята.
— Така е, само че моят е къде-къдс по-див — уточни Жазон Бражел, сочейки зеления гъсталак, завладял трапезарията. — Виждате ли ги? Всички те са съперници, готови да се изтребят взаимно за един-единствен слънчев лъч или за капка вода. Щом някой лист се окаже на сянка, растението го изоставя и съседните листа тръгват да се развиват още по-буйно. Растителният свят действително не знае милост…
— А бактериите на Едмон?
— Самият той твърдеше, че просто изучавал своите предци. Да речем, че стигаше малко по-далеч от нормалния човек в издирването на родословното си дърво…
— А защо бактериите? Защо не маймуните или рибите?
— Искаше да опознае клетката в нейния най-първичен стадий. Тъй като според него човекът представлявал обикновен сбор от клетки, трябвало да бъде изучена основно „психологията“ на отделната клетка, за да се извади заключение за функционирането на цялото. „Един голям сложен проблем не е нищо повече от събрани накуп малки прости проблеми.“ Той бе приел буквално тази мисъл.
— Неговите занимания само на бактериите ли бяха посветени?
— Не, не. Беше своего рода мистик, истински глобален учен, искаше всичко да знае. Имаше си и приумици… Опитваше например да контролира собствената си сърдечна дейност.
— Но това е невъзможно!
— Казват, че някои индийски и тибетски йоги вършели подобни юначества.
— И какъв е смисълът от това?
— Нямам представа… Искаше да успее, за да можел, ако се наложи, да се самоубие, като спре по собствена воля сърцето си. Смяташе, че тогава ще е в състояние да излезе от играта във всеки момент.
— И каква полза?
— Може би се боеше от болките, свързани със старостта.
— Хм… И какво предприе, след като защити доктора по биология?
— Започна работа в една частна фирма, която произвеждаше живи бактерии за киселото мляко. „Суитмнлк Корпорейшън“. За него нещата се стекоха добре. Откри бактерия, способна да придава не само вкус, но и аромат! Получи награда за най-добро изобретение през 63 година…
— А после?
— После се ожени за китайка. Линг Ми. Една нежна засмяна девойка. Какъвто си беше мърморко, веднага омекна. Беше много влюбен. Оттогава го виждах по-рядко. Винаги е така.
— Чух, че заминал за Африка.
— Наистина, но това стана след…
— След кое?
— След драмата. Линг Ми се разболя от левкемия. Рак на кръвта, който не прощава. За три месеца си отиде. Клетникът… той, който винаги бе заявявал, че клетките са нещо толкова вълнуващо, а хората тъй нищожни… Поуката беше жестока. Нищо не можа да направи. Тъкмо по време на това нещастие се спречка с колегите си от „Суитмилк Корпорейшън“. Напусна работа и се затвори в апартамента си. Линг Ми бе пробудила у него вяра в човека, но след нейната загуба изпадна в още по-голяма мизантропия.
— И е заминал за Африка, за да забрави Линг Ми?
— Може би. Във всеки случай се опита да излекува раната си, като се отдаде всецяло на своите изследвания по биология. Вероятно е намерил друга интересна област. Не зная каква е била тя, но не бяха бактериите. Установи се в Африка, може би защото там е имал по-благоприятна почва за работа. Изпрати ми пощенска картичка, обясняваше, че бил с екип от CNRS1 и се трудел с някой си професор Розенфелд. Не познавам този господин.
— След това виждали ли сте се с Едмон?
— Да, веднъж се срещнахме случайно на Шанз-Елизе. Поприказвахме. Той видимо си бе възвърнал вкуса към живота. Но се изразяваше твърде уклончиво и избягваше всичките ми въпроси, но някакъв начин свързани с професията.
— Говори се също, че пишел някаква енциклопедия.
— А, това е по-стара работа. Беше си му мания. Да събере всичките си знания в една творба.