— Не.
— Как така не?
— Няма да разбиваме ключалката и няма да използваме това мазе. Не бива да споменаваме повече за него, не бива да се приближаваме и най-вече не бива да го отваряме.
— Шегуваш ли се? Обясни какво означава това!
Жонатан дори не бе помислил да търси някакво разумно обяснение на забраната за достъп до мазето. Неволно бе постигнал обратното на това, което желаеше. Сега жена му и синът му бяха заинтригувани. Как да постъпи? Да им заяви, че около вуйчото благодетел витае някаква мистерия и че последният се е опитал да ги предупреди за опасността, която се крие в мазето?
Само че това не беше никакво обяснение. В най-добрия случай бе суеверие. Хората обичат логиката, тъй че Люси и Никола за нищо на света нямаше да се примирят.
— Нотариусът ме предупреди — смотолеви той.
— За какво?
— Че това мазе гъмжи от плъхове!
— Плъхове ли? Брр! Ами че тогава те непременно ще минат през процепа — възрази момчето.
— Не се притеснявайте, ще зазидаме всички отвори.
Жонатан не беше недоволен от постигнатия резултат. Истински късмет бе, че му хрумна тази мисъл за плъховете.
— Значи се разбрахме, никой няма да се приближава до мазето, нали?
Той се отправи към банята. Люси веднага го последва.
— Да не си ходил да навестиш баба си?
— Позна.
— И си прекарал при нея целия предиобед?
— Пак позна.
— Все така ли ще си губиш времето? Навярно помниш какво проповядваше на обитателите на фермата в Пиренеите: „Безделието е майка на всички пороци.“ Трябва да си намериш друга работа. Средствата ни намаляват.
— Току-що наследихме апартамент от двеста квадратни метра в богат квартал досам гората, а ти ми говориш за работа! Нима не можеш да се насладиш на настоящето?
Той понечи да я прегърне, но тя се дръпна.
— Мога, разбира се, но имам право също така да мисля и за бъдещето. Аз нямам професия, ти си безработен, как ще живеем след една година?
— Все още разполагаме със спестявания.
— Не бъди глупав, имаме само с какво да преживеем няколко месеца, а сетне…
Тя опря юмручета на хълбоците си и изпъчи гърди.
— Слушай, Жонатан, ти изгуби мястото си, защото не искаше да ходиш в опасните квартали по тъмно. Съгласна съм, разбирам те, но би могъл да си намериш нещо друго!
— То се знае, че ще си потърся работа, само ме остави да се посъвзема. Обещавам ти, че по-нататък, да кажем подир месец, ще огледам обявите.
След малко на вратата се показа една руса глава, сподиряна от плюшеното четириного: Никола и Уарзазат.
— Тате, преди малко идва един господин, който искаше да подвързва някаква книга.
— Книга ли? Каква книга?
— Не зная, спомена за голяма енциклопедия, написана от вуйчо Едмон.
— Я виж ти, така значи… Той влиза ли? Намерихте ли я?
— Не, стори ми се подозрителен и понеже и без това няма такава книга…
— Браво, синко, добре си постъпил.
Отначало тази новина стъписа Жонатан, а след това го заинтригува. Той претърси обширния сутерен, но напразно. После дълго се бави в кухнята, където оглежда вратата на мазето, масивната брава и широкия процеп. Каква ли тайна се криеше отвъд?
Трябва да се проникне в този гъсталак.
Една от най-старите участнички в експедицията има предложение. Да се подредят в строй „змийска глава“ — най-добрият начин на придвижване на негостоприемна територия. Всички се съгласяват незабавно, защото едновременно са се сетили за същото.
Най-отпред застават пет разузнавачки в обърнат триъгълник, които ще бъдат очите на отряда. С малки отмерени крачки те опипват терена, душат към небето, претърсват мъха. При условие, че всичко е наред, изпращат обонятелно послание, което означава: „Отпред нищо за отбелязване!“ След това се оттеглят на опашката, за да бъдат заместени от „нови“. Тази система на ротация превръща групата в някакво особено дълго същество, чиято „муцуна“ непрекъснато си остава с изострени сетива.