Рей Бредбъри
Мраз и огън
I
През нощта се роди Сим. Лежеше и плачеше на студените камъни на пещерата. Кръвта пулсираше през тялото му с хиляда удара в минута. Растеше непрекъснато.
Майката трескаво пъхаше храна в устата му. Кошмарът на живота бе започнал. Почти веднага след раждането очите му загледаха будно и после, без напълно да разбира защо, се изпълниха с ярък, настоятелен ужас. Задави се от храната, закашля се и заплака. Огледа се сляпо.
Всичко бе потънало в гъста мъгла. Постепенно тя се разсея. Появиха се очертанията на пещерата. Появи се някакъв мъж, безумен, див и ужасен. Мъж с умиращо лице. Стар, съсухрен от ветрове, изпечен като кирпич в пещ. Беше приклекнал в отдалечения ъгъл на пещерата — бялото на очите му проблясваше, — заслушан в далечния вятър, виещ горе на скованата от мразовита нощ планета.
Без да сваля очи от мъжа, като от време на време трепваше, майката хранеше Сим със скални плодове, треви от долината и ледени висулки, отчупили се при входовете на пещерата. Той ядеше, унищожаваше, отново ядеше и ставаше все по-голям и по-голям.
Мъжът в ъгъла бе негов баща! Очите му бяха единственото живо нещо на това лице. Държеше груб кремъчен нож в изсъхналите си ръце, долната му челюст бе увиснала безчувствено.
После зрението му се разшири и Сим забеляза старците, седящи в тунела оттатък жилищния им кът. Започнаха да умират пред очите му.
Агонията им изпълни пещерата. Топяха се като восъчни изображения, лицата им хлътваха към острите скули, зъбите им се оголваха. Преди минута лицата им бяха зрели, гладки, живи, напрегнати. А сега плътта им съхнеше и изгаряше.
Замята се в ръцете на майка си. Тя го задържа.
— Не, не — започна да го успокоява тихо, загрижено, като се оглеждаше дали това също няма да накара мъжа й да се надигне отново.
С бързо шляпане на боси крака върху камък бащата на Сим прекоси тичешком пещерата. Майка му изкрещя. Сим усети как го изтръгват от нея. Почувства как се търкаля върху камъните, пищеше с новите си влажни дробове!
Покритото с бръчки лице на баща му изникна над него. Ножът му бе вдигнат за удар. Бе като един от онези предродилни кошмари, които го бяха преследвали упорито в утробата на майка му. През следващите няколко ослепителни, невъзможни мига през ума му пробягваха мисли. Ножът бе вдигнат високо във въздуха, готов да го унищожи. А в новата главичка на Сим бушуваше въпросът за живота в тази пещера, за умиращите хора, за вехненето и безумието. Как така можеше да разбере всичко това? Новородено дете? Възможно ли бе едно новородено да мисли, да вижда, да разбира, да осмисля? Не. Това не бе редно! Бе невъзможно. Но ето че се случваше! С него. Беше жив от около час. А в следващия миг сигурно щеше да умре!
Майка му се метна върху гърба на баща му и изблъска ръката с оръжието. Сим долови ужасния прибой от емоции в изправените един срещу друг умове.
— Остави ме да го убия! — изкрещя баща му, дишаше тежко, сякаш ридаеше. — Защо му е да живее?
— Не, не! — Крехкото старо тяло на майка му се бе опънало по огромното туловище на мъжа и се мъчеше да му вземе оръжието. — Трябва да живее! Може да има бъдеще за него! Може да живее повече от нас и да бъде млад!
Баща му падна по гръб и блъсна каменното креватче. В него Сим видя някаква друга фигурка с блестящи очи. Момиченце, което тихо се хранеше, поднасяше храна към устата си с малките си ръчички. Сестра му.
Майка му измъкна ножа от хватката на мъжа си, стана, разплакана, и отметна разрошената си сива коса. Устните й трепереха.
— Ще те убия! — каза тя, гледаше свирепо мъжа си. — Остави децата ми на мира.
Старецът се изплю уморено, горчиво, и погледна безразлично момиченцето в каменното креватче.
— Една осма от нейния живот така или иначе е отминала — изхриптя той. — А тя не знае. Какъв е смисълът?
Пред очите на Сим майка му сякаш започна да се преобразява, да приема измъчена, подобна на дим форма. Слабото кокалесто лице се разпадна в лабиринт от бръчки. Разтърси я болка и трябваше да седне до него, трепереше и притискаше ножа към изсъхналите си гърди. Подобно на старците в тунела, тя също остаряваше и умираше.
Сим плачеше непрестанно. Навсякъде около него цареше ужас. Нечий ум посрещна неговия. Инстинктивно погледна към каменното креватче. Сестра му Дарк отвърна на погледа. Умовете им се докоснаха като блуждаещи пръсти. Той се поотпусна малко. Започна да се учи.
Баща му въздъхна и затвори зелените си очи.
— Храни детето — изтощено рече той. — Побързай. Почти утро е, а днес е последният ден от живота ни, жено. Погрижи се да порасне.
Сим притихна и от ужаса към него започнаха да носят образи.