Половината му живот бе отминал. Или една трета… Ако спечели битката. Ако.
Тичаше с лекота, уверено, пъргаво. Това е денят, в който усещам най-добре тялото си. Тичам и се храня, храня се и раста, раста и като гледам Лайт, главата ми се замайва. И тя също ме гледа нежно. Това е денят на нашата младост. Дали я пропиляваме? Дали я губим заради една мечта, заради щуротия?
Чу далечен смях. Като дете му се беше учудил. Сега го разбираше. Конкретно този смях се пораждаше от катерене по скалите, от събиране на най-зелените треви, от пиенето на най-опияняващите реколти от утринния лед, от яденето на скални плодове и от докосването на млади устни.
Приближиха скалите на врага.
Гледаше стройната Лайт. Изпита нова изненада при вида на шията й там, където при докосване можеше да усети пулса й; пръстите й, докосващи неговите, винаги живи и неуморни; и…
Лайт рязко се обърна.
— Гледай напред! — извика тя. — Гледай какво предстои… гледай само напред.
Почувства, че препускат край част от живота си, оставят младостта си край пътя, без да имат време дори да погледнат към нея.
— Писна ми да гледам камъни — отвърна той, без да спира да тича.
— Тогава си намери други!
— Виждам камъни… — Гласът му стана нежен като дланта й. Земята се носеше под него. Сякаш сънено подухваше лек ветрец. — Виждам камъни, образуващи дере с прохладна сянка, където каменните ягоди са многобройни като сълзи. Докосваш камък и ягодите се посипват в беззвучни червени лавини, а тревата е нежна…
— Не го виждам! — Тя ускори крачка и обърна глава в друга посока.
Погледна косъмчетата на врата й, като финия сребрист мъх по прохладната повърхност на камъчетата, който се люлее и от най-слабия дъх. После погледна себе си — стиснал юмруци, летящ с всички сили към смъртта. По ръцете му вече се виждаха издути жили.
Лайт му подаде храна.
— Не съм гладен.
— Яж, дръж си устата пълна — заповяда му остро тя. — Трябва да си силен за битката.
— Богове! — с болка изрева той. — Кой го е грижа за битките!
Пред тях с тъп звук се посипаха камъни. Един мъж падна с разбит череп. Войната бе започнала.
Лайт му даде оръжията. Тичаха мълчаливо, докато не стигнаха бойното поле.
От укрепленията на врага се понесе изкуствена лавина.
Сега само една мисъл владееше ума му. Да убива, да лиши от живот някой друг, за да може да живее той, да се установи тук и да живее достатъчно дълго, за да се опита да стигне до кораба. Извърташе се, мяташе се, грабваше камъни и ги запращаше нагоре. Лявата му ръка намери плосък каменен щит, с който отбиваше каменната градушка. От всички страни се чуваше тракане. Лайт тичаше с него и го окуражаваше. Двама мъже паднаха повалени пред него с разкъсани до кост гърди, от които на ужасни фонтани бликаше кръв.
Конфликтът беше безсмислен. Моментално разбра колко безумно е това начинание. Никога нямаше да успеят да превземат скалата. Отгоре им се сипеха остри камъни. Десетина мъже паднаха с черни парчета в мозъците си, неколцина бяха със счупени ръце. Един изкрещя, когато бялата кост на коляното му изхвръкна през кожата; плътта бе разпрана от две точно хвърлени парчета гранит. Мъжете се блъскаха един в друг.
Мускулите на бузите му се опънаха; започна да се пита защо изобщо е дошъл тук. Но въпреки това вдигна очи, докато скачаше от една страна на друга, приклякаше и тичаше напред, без да изпуска скалите от поглед. Толкова много искаше да живее тук, да има своя шанс. Трябваше да постигне своето. Но смелостта му беше изчезнала.
Лайт изкрещя пронизително. Обхванат от ужас, Сим се извъртя. Ръката й бе улучена в китката, от ужасната рана се лееше кръв. Тя притисна ръка под мишницата си, за да намали болката. Гневът се надигна и експлодира в него. В яростта си се втурна напред, хвърляше снарядите си с убийствена точност. Видя как един мъж рухна и започна да пада от едното ниво на пещерата към друго. Сигурно крещеше, защото дробовете му бясно се разгъваха и свиваха, гърлото му бе като ожулено, земята летеше стремително под краката му.
Камъкът го удари по главата и го запрати назад. Устата му се напълни с пясък. Вселената изчезна в пурпурни вихрушки. Не можеше да стане. Лежеше и знаеше, че това е последният му ден, последните му минути. Битката кипеше около него. Смътно почувства, че Лайт е клекнала до него. Усети хладните й ръце на главата си. Опита се да го измъкне от бойното поле, но той лежеше и задъхано й казваше да го остави.