— Спрете! — изкрещя нечий глас.
Цялата война като че ли поспря за миг.
— Отстъпваме! — бързо заповяда гласът.
И легнал на една страна, Сим видя как другарите му се обръщат и побягват към къщи.
— Слънцето изгрява, времето ни изтече!
Видя мускулестите им гърбове, вдигащите се и спускащи се напрегнати крака. Мъртвите бяха оставени да лежат на бойното поле. Ранените викаха за помощ. Но нямаше време за тях. Само бързи мъже можеха да пробягат безславно разстоянието до дома и с разкъсващи се дробове да се хвърлят в пещерите, преди палещото слънцето да ги настигне и да ги убие.
Слънцето!
Сим видя някой да тича към него. Кайън! Лайт му помагаше да се изправи и му шепнеше ободрително.
— Можеш ли да вървиш? — попита го.
Той изстена.
— Май да.
— Върви тогава — рече тя. — Върви бавно, после по-бързо и по-бързо. Ще стигнем. Тръгни бавно, внимателно. Ще успеем. Сигурна съм, че ще успеем.
Сим се изправи и се олюля. Кайън стигна до тях; лицето му бе изкривено в странна гримаса, очите му все още горяха от възбудата на битката. Грубо изблъска Лайт, грабна един камък и го запрати точно в глезена на Сим, разкъса плътта му. И всичко това — без нито един звук.
После отстъпи назад, все така мълчаливо, ухилен като животно от нощните планини. Гърдите му се повдигаха тежко, погледът му се местеше от крака на Сим към Лайт и обратно. Накрая успя да си поеме дъх.
— Няма да успее — каза той и кимна към Сим. — Ще трябва да го оставим тук. Хайде, Лайт.
Лайт се метна като котка към Кайън, мъчеше се да достигне очите му, пищеше през оголените си зъби. Пръстите й оставиха дълбоки драскотини по ръцете на Кайън, после и по врата му. Той изруга и отскочи. Тя хвърли камък по него. Той се извъртя със сумтене и избяга още няколко метра.
— Глупачка! — викна презрително. — Ела с мен. Сим ще е мъртъв след няколко минути. Ела с мен!
Лайт му обърна гръб.
— Ще дойда, ако ме носиш.
Изражението на Кайън се промени. Блясъкът в очите му изчезна.
— Няма време. И двамата ще умрем, ако те нося.
Лайт гледаше през него, сякаш го нямаше.
— Носи ме, така искам.
Без да каже нищо повече, Кайън хвърли уплашен поглед към слънцето и побягна. Краката му го отнесоха бързо и не успя да чуе клетвата.
— Дано паднеш и си счупиш врата — прошепна Лайт, гледаше свирепо пресичащия дерето мъж. После се обърна към Сим. — Можеш ли да вървиш?
Болката се стрелна по целия му крак от наранения глезен. Кимна иронично.
— С ходене ще стигнем пещерата за два часа. Хрумна ми нещо, Лайт. Носи ме. — И се усмихна на мрачната си шега.
— Въпреки това ще вървим. Хайде. — Тя го хвана за ръката.
— Не — рече той. — Оставаме тук.
— Но защо?
— Дойдохме тук, за да си намерим дом. Тръгнем ли, ще умрем. Предпочитам да умра тук. Колко време ни остава?
Заедно прецениха колко остава до изгрева.
— Няколко минути — каза тя с безизразен глух глас. Притисна се към него.
По черните скали се появиха пурпурни и кафяви оттенъци, слънцето започна да изпълва света.
Ама че глупак беше! Трябваше да остане и да работи с Дайънк, да мисли и да мечтае.
Обърна се и изрева предизвикателно нагоре към дупките:
— Пратете някого да се бие с мен!
Жилите на врата му се издуха.
Мълчание. Гласът му отекна в скалата. Въздухът започна да се затопля.
— Няма смисъл — рече Лайт. — Няма да ни обърнат внимание.
— Чуйте ме! — извика отново той. Беше прехвърлил цялата си тежест на здравия си крак; раненият пулсираше от болка. Размаха юмрук. — Пратете воин, който да не е страхливец! Няма да се обърна и да тичам към къщи! Дойдох да се бия в честен двубой! Пратете някой, който да се бие за правото върху своята пещера! Ще го убия!
Още мълчание. Вълна от жега мина над земята, оттегли се.
— Стига бе — подигравателно викна Сим, поставил ръце на голите си бедра, отметнал глава, отворил широко уста. — Нима сред вас няма нито един, който да се осмели да се бие с един сакат?
Мълчание.
— Наистина ли няма?
Мълчание.
— Значи съм ви надценил. Сгрешил съм. Тогава ще остана тук, докато слънцето не смъкне плътта от костите ми на черни люспи, и ще ви ругая така, както заслужавате.
Накрая получи отговор.
— Не обичам да ме ругаят — извика мъжки глас.
Сим се наведе напред, забравил за ранения крак.
Огромен здравеняк се появи от една пещера на третото ниво.
— Слез долу — подкани го Сим. — Слез, дебелако. Убий ме.
Мъжът се намръщи, после бавно заслиза по пътеката. В ръцете му нямаше никакво оръжие. Незабавно във всички отвори се показаха глави. Зрители на драмата.
Мъжът приближи Сим.