— Ще се бием по правилата, ако ги знаеш.
— Ще се уча в движение — отвърна Сим.
Това се хареса на мъжа. Погледна Сим предпазливо, но без неприязън.
— Ето какво ще ти кажа — великодушно предложи той. — Умреш ли, ще дам на спътницата ти подслон и тя ще живее както й се хареса, защото е жена на добър мъж.
Сим бързо кимна и каза:
— Готов съм.
— Правилата са прости. Не се докосваме един друг, само с камъни. Камъните и слънцето ще убият някой от нас. А сега е време…
VIII
Крайчецът на слънцето се показа над хоризонта.
— Аз съм Нхой — каза противникът на Сим, небрежно взе шепа камъни и ги претегли. Сим направи същото. Беше гладен. От много минути не бе ял. Гладът бе проклятието за жителите на тази планета — постоянното настояване на празните стомаси за още и още храна. Кръвта течеше по-слабо във вените му с горещо туптене, гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко и нетърпеливо.
— Хайде! — зареваха тристата наблюдатели от скалите. — Хайде! — викаха мъже, жени и деца от корнизите. — Хайде! Започвайте!
Сякаш по техен сигнал изгря слънцето. Нанесе им удар като с плосък нажежен камък. Двамата мъже се олюляха, пот изби по голите им бедра и по кръста, лицата им заблестяха, сякаш бяха от стъкло.
Нхой премести огромната си тежест от единия крак на другия и погледна слънцето, сякаш не бързаше да се бие. После мълчаливо, без никакво предупреждение, изстреля едно камъче с едно стряскащо движение на палеца и показалеца. Улучи Сим по бузата и го накара да отстъпи назад; непоносимата болка се стрелна като ракета нагоре по ранения крак и избухна в нервна експлозия в корема му. Той усети вкуса на кръв от наранената си буза.
Нхой се движеше спокойно. Още три бързи движения на магическите му ръце и три мънички, на вид безобидни камъчета полетяха като свистящи птици. Всяко намери целта си. Нервните центрове на тялото му! Едно камъче удари корема му, така че храната от последните десет часа едва не изскочи навън. Второ го улучи по челото, трето — в шията. Сим рухна на горещия пясък. Коляното му почти рязко изтрака върху твърдата земя. Лицето му изгуби цвят, през плътно стиснатите му горещи клепачи избиха сълзи. Но докато падаше, успя с невероятен пристъп на сила да запрати цялата си шепа камъни!
Те полетяха във въздуха. Един, само един улучи Нхой. В лявото око. Нхой изстена и го затули с длан.
От Сим се изтръгна горчив смях. Поне сега получи своя триумф. Окото на противника. Това щеше да му даде… Време. Богове, помисли си той през спазмите в стомаха, докато се мъчеше да си поеме дъх. Това е свят на Времето. Дайте ми още мъничко, съвсем мъничко!
Останал с едно око, олюлявайки се от болка, Нхой бомбардираше с камъни гърчещото се тяло на Сим, но мерникът вече му изневеряваше, камъните прелитаха край противника му, а ако улучваха, то ударите им бяха съвсем слаби.
Сим с мъка се понадигна. С крайчеца на окото си зърна Лайт, която чакаше, взираше се в него, устните й изговаряха ободряващи и окуражаващи думи. Той се къпеше в собствената си пот, сякаш отгоре му се изливаше порой.
Слънцето вече съвсем се бе вдигнало над хоризонта. Можеше да се подуши. Камъните блестяха като огледала, пясъкът се раздвижи, завря. Долината се напълни с миражи. Вместо пред един Нхой Сим се озова пред дузина, всеки изправен, готов да запрати поредния снаряд. Дузина воини, блестящи заплашително в златното сияние на деня, вибриращи като бронзови гонгове!
Сим отчаяно си поемаше дъх. Ноздрите му горяха, устата му жадно гълташе огън вместо кислород. Дробовете му пламтяха като копринени факли, тялото му гореше. Потта избиваше от порите му и моментално се изпаряваше. Усети как се съсухря, как се сбръчква сам в себе си, представи си се такъв, какъвто бе баща му — стар, сбръчкан, безсилен! Къде бе пясъкът? Можеше ли да се движи? Да. Светът се гърчеше под него, но сега той се бе изправил на крака.
Нямаше да има още борба.
Разбра го от мърморенето откъм скалата. Изгорелите от слънцето лица на зрителите крещяха, подиграваха му се и окуражаваха своя воин.
— Изправи се, Нхой, пази силите си! Изправи се и се поти! — И Нхой се изправи, като се олюляваше леко, постоянно, като махало, побутвано от нажежения до бяло огнен дъх от небето. — Не се движи, Нхой, пази сърцето си, пази силите си!
— Изпитанието, изпитанието! — викаха хората отгоре. — Изпитанието на слънцето!
И това бе най-тежката част от двубоя. Сим присви болезнено очи към изкривените очертания на скалата. Стори му се, че вижда родителите си: баща си с изписано поражение на лицето и горящи зелени очи; майка си, чиято коса се развяваше като сив пушек на огнения вятър. Трябваше да стане заради тях, да живее заради тях и с тях!