Лайт тихо изхлипа зад него. Чу се шепот на плът върху пясък. Бе паднала. Той не смееше да се обърне. Усилието от обръщането щеше да го повали и да го хвърли в бездната на болката и мрака.
Коленете му се подгънаха. Падна ли, ще остана да лежа тук и ще се превърна в пепел, помисли си. Къде е Нхой? Тук, на няколко метра от него, наведен, облян в пот, сякаш е бил удрян с огромни чукове по гръбнака.
Падай, Нхой! Падай! Падай, падай! Падай, за да мога да заема жилището ти!
Но Нхой не падаше. Едно по едно камъчетата в полуотворената му лява ръка се изсипваха върху нажежения пясък; устните му се дръпнаха назад, слюнката върху тях завря, очите му се изцъклиха като от стъкло. Но не падаше. Волята му за живот бе огромна. Сякаш висеше като вързан на конец.
Сим падна на едно коляно.
— А-а-а! — разбиращо възкликнаха гласовете от скалата. Гледаха смърт. Сим вдигна глава, усмихваше се механично, нелепо, сякаш го бяха хванали в някаква глупава простъпка. „Не, не!“ — сънено настоя той и отново се изправи. Болката бе толкова силна, че отекваше навсякъде в него. Всичко наоколо бръмчеше, пържеше се, вреше. Високо горе падна лавина — беззвучно, като театрална завеса. Цареше пълна тишина, ако не се броеше постоянното бръмчене. Видя петдесет образа на Нхой, облечени в доспехи от пот, с изцъклени от болка очи, изскочили скули, опънати устни като белеща се кожа на изсъхващ плод. Но конецът все още го държеше.
— Сега — промърмори завалено Сим с дебел, изпечен език между нажежените зъби. — Сега ще падна, ще лежа и ще сънувам.
Каза го бавно, сякаш да продължи удоволствието си. Обмисляше го. Знаеше как трябва да се направи. И щеше да го направи внимателно. Вдигна глава да види дали има публика.
Всички бяха изчезнали!
Слънцето ги бе прогонило вътре. Всички без един-двама смелчаци. Сим се разсмя като пиян и се загледа как потта се събира в мъртвите му длани, колебае се, пада надолу към пясъка и се изпарява на половината път.
Нхой падна.
Невидимият конец бе прерязан. Нхой падна по корем и от устата му бликна кръв. Очите му се бяха обърнали в бяло, безчувствено безумие.
Нхой падна. Паднаха и петдесетте му илюзорни двойници.
През цялата долина пееха и стенеха ветрове. Сим видя синьо езеро, подхранвано от синя река, ниски бели къщи край реката, хора влизаха и излизаха от къщите и се разхождаха сред високи зелени дървета. Дървета, по-високи от седем мъже, наредени край реката-мираж.
„Сега вече мога да падна — обясни Сим на самия себе си. — Право… в… това… езеро“.
Полетя напред.
Смая се, когато усети как нечии ръце го спират насред падането, повдигат го и бързо го отнасят високо в гладния въздух като запалена факла.
Колко странна е смъртта, помисли си той и мракът го обгърна.
Събуди се от усещането за хладка вода по бузите си.
Боязливо отвори очи. Лайт държеше главата му в скута си и пръстите й поднасяха храна към устата му. Бе ужасно гладен и уморен, но страхът незабавно прогони всичко това. Помъчи се да се надигне, огледа непознатите контури на пещерата.
— Колко време е минало? — запита настоятелно.
— Още е денят на двубоя. Спокойно — отвърна тя.
— Същият ден!
Тя развеселено кимна.
— Не си изгубил нищо от живота си. Това е пещерата на Нхой. Намираме се вътре в черната скала. Ще живеем три дни повече. Доволен ли си? А сега лягай.
— Значи Нхой е мъртъв? — Падна задъхан назад, сърцето му блъскаше в гръдния кош. Отпусна се бавно. — Спечелил съм. Спечелил съм! — прошепна той.
— Нхой е мъртъв. И ние едва не умряхме. Внесоха ни точно навреме.
Той започна да яде лакомо.
— Нямаме време за губене. Трябва да съберем сили. Кракът ми… — Погледна го, опипа го. Глезенът му бе превързан с дълги жълти треви, болката бе изчезнала. Пред очите му страховитото туптене на тялото му работеше и лекуваше под превръзката. Трябва да се оправи до залез, помисли си той. Трябва.
Стана и закуцука из пещерата като уловено животно. Усети погледа на Лайт върху себе си. Не можеше да я погледне в очите. Накрая се обърна безпомощно.
Тя заговори преди него. Гласът й бе мек.
— Искаш да продължиш към кораба ли?
Той пое дъх, издиша.
— Да.
— Не можеш ли да изчакаш до сутринта?
— Не.
— Тогава ще дойда с теб.
— Не!
— Започна ли да се бавя, остави ме. За мен тук няма нищо.
Дълго се взираха един в друг. Той уморено сви рамене.
— Добре. Не мога да те спра, ясно е. Ще идем заедно.
IX
Чакаха при входа на новата си пещера. Слънцето залезе. Камъните изстинаха достатъчно, за да може да се стъпва по тях. Почти бе време да изскочат и да се затичат към далечното проблясващо метално зърно на далечната планина.