Скоро щяха да се изсипят дъждовете. И Сим си помисли за видяното — как дъждовете се събират в потоци, а те в реки, които всяка вечер прорязват нови корита. Една вечер реката тече на север, на следващата — на североизток, а третата — на запад. Долината постоянно се разрязваше и бележеше от пороите. Земетресения и лавини запълваха старите корита. На тяхно място се появяваха нови. Именно мисълта за реката и посоките й го занимаваше часове наред. Може би бе възможно… Е, сам щеше да види дали е възможно.
Забеляза, че животът в тази нова скала е забавил пулса му и всички жизнени процеси. Резултат от минералите, от защитата против слънчевата радиация. Животът бе все още бърз, но не толкова, колкото преди.
— Хайде, Сим! — викна Лайт.
Затичаха се. Тичаха между два вида смърт — гореща и студена. Заедно, обърнали гръб на скалите, напред към далечния, примамващ ги кораб.
Никога през живота си не бяха тичали така. Звукът от бягащите им крака отекваше силно над огромните каменни плочи надолу по дерета, нагоре по склонове, отново надолу и отново нагоре. Дробовете им бясно гълтаха и изпускаха въздух. Зад тях скалите избледняха, превърнаха се в някакви дребни неща, до които никога нямаше да могат да се върнат.
Не се хранеха. Бяха се натъпкали до пръсване в пещерата, за да пестят време. Сега оставаше единствено бягането — повдигане на крака, балансиране със свита в лакътя ръка, конвулсия на мускули, издишване на въздух, който отначало бе горещ, а сега ставаше все по-хладен.
— Гледат ли ни? — Задъханият глас на Лайт достигна до него през ударите на сърцето му.
Кой? Знаеше отговора. Скалните хора, разбира се. Колко време бе минало от последното подобно състезание? Хиляда дни? Десет хиляди? Колко време бе минало, откакто последният бе решил да рискува и бе спринтирал, следен от цялата цивилизация, през деретата и изстиващата равнина? Дали влюбените преставаха да се смеят за миг, загледани в черните точки — мъжа и жената, втурнали се към своята съдба? Дали децата, нагъващи новите плодове, спираха игрите си да видят как двама души се състезават с времето? Имаше ли подигравателни викове? Дали ги наричаха глупаци, идиоти? И сред всички тези викове дали се намираха хора, които да се молят за тях, да се надяват, че ще стигнат кораба?
Сим бързо погледна небето, което бе започнало да потъмнява с приближаването на нощта. Изневиделица се появиха облаци и лек дъжд премина през едно дере на двеста метра пред тях. Мълния удари далечните планини и раздвиженият въздух се изпълни с острата миризма на озон.
— Половината — задъхано рече Сим и видя как Лайт се обръща и с копнеж поглежда обратно към живота, който напускаше. — Сега е времето, ако решим да се връщаме. След минута…
Гръм проехтя в планините. Няколко камъка се свлякоха и бързо се превърнаха в огромна чудовищна лавина, която потъна в една дълбока цепнатина. Дъждовни капки покриха гладката бяла кожа на Лайт. След минута косата й блестеше от водата.
— Вече е късно — надвика тя шляпането на собствените си боси крака. — Трябва да продължаваме напред!
И наистина бе късно. Сим прецени разстоянията — връщане вече нямаше.
Кракът започна да го боли. Намали темпото. Изведнъж задуха вятър. Студен вятър, хапещ кожата. Но той идваше от скалите зад тях и им помагаше, вместо да ги забавя. Добра поличба? Не.
Защото с всяка минута все повече се уверяваше колко лошо е преценил разстоянието. Времето се стопяваше, но все още бяха на огромно разстояние от кораба. Не каза нищо, но безсилният гняв срещу слабите му мускули извика в очите му горещи сълзи.
Знаеше, че Лайт мисли същото. Но продължаваше да лети като бяла птица до него, сякаш едва докосваше земята. Чуваше дишането й — въздухът свистеше в гърлото й като шепота на остър нож, изваждан от канията.
Половината небе бе тъмно. Първите звезди надникваха зад дългите черни облаци. Мълния остави разкривената си диря покрай гребена пред тях. Бурята се нахвърли върху тях с цялата мощ на поройния дъжд и електрически експлозии.
Подхлъзваха се по покрити с мъх камъни. Лайт падна и бързо стана, проклинаше. Тялото й бе издраскано и кално. Дъждът я изми.
И с рев се стовари върху Сим. Напълни очите му и потече на реки надолу по гръбнака му. Прииска му се да реве заедно с него.
Лайт падна и остана да лежи. Дишаше с мъка, гърдите й трепереха.
Той я вдигна.
— Тичай, Лайт, моля те, тичай!
— Остави ме, Сим. Продължавай нататък! — Дъждът пълнеше устата й. Водата бе навсякъде. — Безсмислено е. Продължавай без мен.