Стоеше, измръзнал и безсилен, мислите му замираха, пламъкът на надеждата постепенно угасваше. Светът се изпълни с мрак, студени порои вода и отчаяние.
— Тогава ще вървим — рече той. — Ще вървим и ще си почиваме.
Изминаха петдесетина метра — бавно, без да бързат, като деца на разходка. Дерето пред тях се напълни с вода, която течеше с ромон към хоризонта.
Сим извика. Задърпа Лайт и отново се хвърли напред.
— Ново корито — каза и посочи. — Всеки ден дъждът прорязва ново речно корито. Хайде, Лайт!
Наведе се над водата. Гмурна се и повлече Лайт със себе си.
Течението ги понесе като парченца дърво. Бореха се да държат главите си над водата, водата пълнеше устата и носовете им. Земята летеше от двете им страни. Стиснал с все сили пръстите на Лайт, Сим усещаше как течението го подмята, видя блясъка на светкавици високо в небето и в него отново се роди ожесточена надежда. Вече не можеха да тичат — какво пък, тогава щяха да оставят водата да го прави вместо тях.
Новата недълговечна река ги блъскаше в скалите, разпаряше раменете им, ожулваше краката им.
— Насам! — надвика Сим гръмотевичния залп и загреба лудешки към отсрещния бряг. Планината с кораба бе точно пред тях. Не биваше да я пропуснат. Бореха се във водата и тя ги залепи за брега. Сим скочи, улови се за един надвиснал камък, хвана Лайт с крака и се набра нагоре.
Бурята спря толкова бързо, колкото и бе започнала. Светкавиците угаснаха. Дъждът спря. Облаците се стопиха в небето. Вятърът прошепна нещо и млъкна.
— Корабът! — Лайт лежеше на земята. — Корабът, Сим. Това е планината на кораба!
А сега приближаваше студът. Убийственият студ.
Насилиха се да продължат нагоре по склона, олюляваха се като пияни. Студът се плъзна по крайниците им, проникваше в артериите им като отрова и ги забавяше.
Пред тях, потънал в свежо сияние, лежеше корабът. Беше като сън. Сим не можеше да повярва, че са толкова близо до него. Двеста метра. Сто и седемдесет.
Земята започна да се покрива с лед. Подхлъзваха се и падаха непрекъснато. Зад тях реката се превърна в твърда студена синьо-бяла змия. Няколко последни капки дъжд паднаха като градушка.
Сим се облегна с цялата си тежест върху туловището на кораба. Та той го докосваше! Докосваше го! Чу как Лайт хлипа със сковано гърло. Това под дланите му бе метал, кораб. Колко други го бяха докосвали през дългите дни? Двамата с Лайт бяха успели!
Изведнъж вените му се смразиха още повече.
Къде бе входът?
Тичаш, плуваш, едва не се давиш, проклинаш, потиш се, трепеш се, стигаш планината, изкачваш я, блъскаш по метала, крещиш от облекчение, а накрая… накрая не можеш да намериш входа.
Помъчи се да се овладее. Заповяда си да обиколи кораба — бавно, но не прекалено бавно. Металът се плъзна под търсещите му длани — толкова студен, че мокрите му от пот ръце едва не се залепиха за него. Хайде, а сега от другата страна. Лайт вървеше до него. Студът ги държеше като в юмрук. Започна да стиска.
Входът.
Метал. Студен неподатлив метал. Тънка цепка по края на люка. Забравил всякаква предпазливост, той заудря по нея. Стомахът му кипеше от студ. Пръстите му се вкочаниха, очите му бяха почти замръзнали в очните кухини. Блъскаше с все сили, търсеше и крещеше срещу металната врата.
— Отваряй се! Отваряй се! — Олюля се. Удари нещо… Щракане!
Люкът въздъхна. Вратата меко се завъртя странично и потъна навътре с шепот на метал и гумени уплътнения.
Видя как Лайт тича напред, сграбчва гърлото си и потъва в малката светла кабина. Затътри се механично след нея.
Люкът се затвори херметично зад него.
Не можеше да си поеме дъх. Сърцето му започна да бие по-бавно, да спира.
Сега бяха хванати вътре в кораба и нещо се случваше. Той падна на колене, давеше се, мъчеше се да си поеме въздух.
Корабът, при който бе дошъл с надеждата да намери спасение, сега замъгляваше мозъка му, отравяше го. С някакъв уморен, заглъхващ ужас Сим разбра, че умира.
Мрак.
Смътно усещаше как минава времето, как мисли, бори се да накара сърцето си да забие по-бързо, по-бързо… Да накара очите си да се фокусират. Но соковете в тялото му се движеха бавно през укротените му вени, усещаше безкрайно забавения си, приспан пулс — туп, пауза, туп, пауза, туп.
Не можеше да помръдне нито ръка, нито крак, нито дори пръст. Нужно бе огромно усилие, за да повдигне тежащите цели тонове клепачи. Не можеше дори да обърне глава към лежащата до него Лайт.
Някъде отдалеч чуваше неравномерното й дишане. По същия начин ранената птица шумоли със сухите си омачкани пера. Бе толкова близо, че почти усещаше топлината й; и в същото време изглеждаше безкрайно далеч.