Изстивам! — помисли си той. Това ли е смъртта? Забавянето на кръвта, на сърцето ми, изстиването на тялото, бавният ход на мислите?
Взираше се в тавана на кораба. Проследи сложната система тръби и машини. Предназначението на кораба, начинът му на действие — цялото това познание се просмукваше в него. Започна да разбира в нещо като изтощено откровение какво представляват нещата, върху които се спира погледът му. Бавно. Много бавно.
Ето някакъв уред с блестящ бял циферблат.
Предназначението му?
Напрегна се върху задачата, сякаш се намираше под водата.
Хората са използвали този циферблат. Докосвали са го. Поправяли са го. Инсталирали са го. Сънували са го, преди да го създадат, преди да го инсталират, преди да го поправят, докосват и използват. Циферблатът съдържаше спомена за предназначението и начина на изработката му, самата му форма бе спомен като от сън и казваше на Сим защо и за какво е бил създаден уредът. След време, като гледаше всяко едно нещо, можеше да извлича нужното му познание. Някаква смътна част от него се пресягаше, правеше дисекция на нещата, анализираше съдържанието им.
Този циферблат измерваше време!
Милиони часове време!
Но как е възможно това? Очите на Сим се разшириха, в тях заблестяха горещи пламъчета. Къде бяха човешките същества, на които им трябваше подобен инструмент?
Кръвта запулсира зад очите му. Той ги затвори.
Обхвана го паника. Денят отминаваше. Лежа тук, помисли си той, а животът ми изтича покрай мен. Не мога да помръдна. Младостта ми отминава. Колко време ще мине, преди да съм в състояние да се движа?
През нещо като отвор видя как нощта отминава, настъпва денят, отминава и отново настъпва нощ. Звездите проблясваха мразовито.
Ще лежа тук четири или пет дни, ще се сбръчквам и съсухрям, помисли си. Корабът няма да ми позволи да се движа. По-добре да бях останал в родната ми скала и да се наслаждавам на краткия си живот. Каква полза, че дойдох тук? Пропуснах всички вечери и утрини. Никога не ще докосна Лайт, макар да е тук до мен.
Бълнуване. Умът му се понесе нанякъде. Мислите му се мятаха из металния кораб. Надуши острата миризма на метал. Чуваше как се свива корпусът през нощта и как се отпуска денем.
Утро.
Толкова бързо — и ново утро!
Днес щях да съм напълно възмъжал. Стисна зъби. Трябва да стана. Трябва да се движа. Трябва да се насладя на това време.
Но не помръдна. Чувстваше как кръвта му сънено се изпомпва от едната камера на сърцето му към другата, как оттам потича през мъртвото му тяло, за да бъде после пречистена от разгъващите се и свиващи се бели дробове.
Корабът се затопляше. Някъде изщрака машина. Температурата автоматично започна да се понижава. Въздухът в помещението се раздвижи.
Отново нощ. И още един ден.
Лежеше и гледаше как отминават четири дни от живота му.
Не се опита да се бори. Нямаше смисъл. Животът му свършваше.
Вече не искаше да обърне глава. Не искаше да види Лайт с лице като на измъчената си майка — клепачи като сива пепел, очи като очукан, издраскан от пясък метал, бузи като ерозирали камъни. Не искаше да вижда шия като изсъхнала пожълтяла трева, ръце като дим от огнище, гърди като изсъхнали кори и коса на сплъстени кичури като влажни сиви плевели!
А той? Как изглеждаше самият той? Дали челюстта му бе отпусната, очите — хлътнали, челото — покрито с бръчките на старостта?
Силите му започнаха да се връщат. Бавният ритъм на сърцето му го изумяваше. Сто удара в минута. Невъзможно. Усещаше се толкова хладнокръвен, така спокоен.
Главата му се наклони на една страна. Впери поглед в Лайт. Извика от изненада.
Тя бе млада и хубава.
Гледаше, прекалено слаба, за да може да каже нещо. Очите й бяха като мънички сребърни медали, шията — извита като детска ръка. Косата й бе синкав пламък, подхранван от живота на стройното й тяло.
Минали са четири дни, а тя все още бе млада… не, даже по-млада, отколкото когато влязоха в кораба. Все още бе девойка.
Не можеше да повярва.
— Колко ще продължи това? — бяха първите й думи.
— Не знам — предпазливо отвърна той.
— Ние сме все още млади.
— Корабът. Металът му е около нас. Той спира слънцето и онова, което ни състарява.
Очите й се преместиха замислено.
— Значи ако стоим тук…
— Ще си останем млади.
— Още шест дни? Четиринайсет? Или двайсет?
— А може би и повече.
Тя замълча. Мина много време, преди да заговори отново.
— Сим? — Да.
— Хайде да останем тук. Да не се връщаме. Ако се върнем, нали знаеш какво ще ни се случи…?
— Не съм сигурен.
— Няма ли да започнем да остаряваме отново?
Той извърна очи. Загледа се в тавана и часовника с движещата се стрелка.