— Да. Ще се състарим.
— А може да се състарим… моментално. Когато излезем от кораба, това няма ли да е твърде много за нас?
— Може би.
Отново мълчание. Сим започна да движи крайниците си, да ги проверява. Беше много гладен.
— Другите чакат — каза той.
Думите й го накараха да ахне.
— Другите са мъртви — отвърна тя. — Или ще са мъртви след няколко часа. Всички, които познавахме там, сега са старци.
Опита се да си ги представи стари. Сестра му Дарк, прегърбена и оглупяла от времето. Поклати глава и прогони образа.
— Може и да умрат. Но пък са се родили други.
— Хора, които дори не познаваме.
— Но въпреки това са наши хора — отвърна той. — Хора, които ще живеят само осем или единайсет дни, ако не им помогнем.
— Но ние сме млади, Сим. И можем да останем млади!
Не искаше да я слуша. Думите й бяха прекалено примамливи. Да останат тук. Да живеят.
— Вече и без това сме надживели другите — каза той. — Трябват ми работници. Хора, които да излекуват кораба. Сега ние с теб ще се изправим на крака, ще намерим някаква храна, ще се наядем и ще видим дали корабът може да се движи. Страх ме е да се опитам да го задвижа сам. Прекалено голям е. Ще ми трябва помощ.
— Но това означава да тичаме обратно цялото онова разстояние!
— Знам. — Той слабо се повдигна. — Но ще го направя.
— А как ще доведеш хората тук?
— Ще използваме реката.
— Ако има река. Може да е някъде другаде.
— Тогава ще чакаме, докато се появи. Трябва да се върна, Лайт. Синът на Дайънк ме чака там, сестра ми и брат ти са старци, готови да умрат, и чакат някаква вест от нас…
След дълго мълчание я чу как се движи, как уморено припълзява до него. Положи глава на гърдите му и със затворени очи го погали по ръката.
— Прости ми. Трябва да се върнеш. Аз съм егоистична глупачка.
Той непохватно докосна бузата й.
— Ти си човешко същество. Разбирам те. Няма какво да ти прощавам.
Намериха храна. Обиколиха кораба. Бе празен. Само в контролната зала намериха останките на мъж, който сигурно е бил главен пилот. Останалите явно бяха напуснали кораба в космоса със спасителните капсули. Пилотът сам бе успял да се приземи тук, недалеч от другите паднали и разбили се кораби. Високото място го бе спасило от наводненията. Самият пилот бе умрял малко след това — сигурно сърцето му не бе издържало. Корабът бе останал тук, почти в обсега на оцелелите, идеално запазен, но притихнал от… от колко хиляди дни? Ако пилотът не бе умрял, животът на прародителите на Сим и Лайт сигурно щеше да е съвсем друг. Докато си мислеше за всичко това, Сим долови зловещия трепет на война. Защо бе избухнала тази война между различни светове? Кой бе победил? Или и двете планети бяха изгубили и така и не се бяха опитали да потърсят оцелели? Кой е бил прав и кой — крив? Народът на Сим ли бе виновник за войната, или не? Сигурно никога нямаше да разберат.
Забързано провери кораба. Не знаеше нищо за устройството му, но се учеше, докато вървеше по коридорите и докосваше машините. Трябваше му само екипаж. Сам човек не можеше да задвижи всичко това. Дланта му докосна нещо заоблено като муцуна. Бързо отдръпна ръка, сякаш се бе опарил.
— Лайт!
— Какво има?
Отново докосна машината и я поглади; ръката му трепереше ужасно, очите му се напълниха със сълзи, устата му се отвори и затвори. Взираше се с любов в уреда, но накрая се обърна към Лайт.
— С това нещо… — тихо заекна той, сякаш не вярваше на собствените си думи. — С… с това нещо мога…
— Какво, Сим?
Той пъхна ръка в нещо като чаша с ръчка вътре. През илюминатора пред себе си виждаше далечната редица скали.
— Бояхме се, че може да няма друга река покрай планината, нали? — ликуващо попита той.
— Да, Сим, но…
— Ще има река. И аз ще се върна, още тази вечер! И ще доведа хората със себе си. Петстотин души! Защото с това нещо мога да прокопая речно корито чак до скалите, водата ще потече по него и ще ме върне бързо заедно с другите! — Той потърка бъчвовидното тяло на машината. — Когато я докоснах, моментално разбрах как действа. Гледай!
Натисна ръчката.
От кораба с писък изскочи нажежен до бяло лъч.
Спокойно и точно Сим започна да изсича речно корито за пороите. Нощта се превърна в ден от гладния лъч.
Трябваше да се върне при скалите сам. Лайт щеше да остане на кораба в случай на неуспех. На пръв поглед обратният път изглеждаше невъзможен. Този път нямаше да има река, която да го понесе бързо към целта му. Трябваше да пробяга цялото разстояние на разсъмване и слънцето щеше да го настигне, преди да е стигнал някакво укритие.