— Значи единственият начин е да се тръгне преди изгрева.
— Но така ще замръзнеш, Сим.
— Виж. — Нагласи машината, с която току-що бе изрязал речното корито в скалната основа на долината. Вдигна гладкото дуло на оръжието, натисна ръчката и я остави в това положение. Към скалите се понесе пламък. Сим се зае с мерника и нагласи пламъка да свършва на три мили от кораба. Готово. Обърна се към Лайт.
— Не разбирам — каза тя.
Той отвори люка.
— Студът си го бива, а до изгрева има още половин час. Ще тичам успоредно на пламъка и ще се придържам достатъчно близо до него. Няма да е много горещо, но все пак ще остана жив.
— Не ми изглежда безопасно — възрази Лайт.
— Нищо на този свят не е безопасно. — Той тръгна напред. — Ще имам половин час предимство. Би трябвало да е достатъчно, за да стигна скалите.
— Ами ако машината се повреди, докато все още тичаш покрай лъча?
— Хайде да не мислим за това.
Миг по-късно беше навън. Олюля се, сякаш го бяха ритнали в корема. Сърцето едва не се взриви в гърдите му. Средата на планетата го накара отново да живее бързо. Усети как пулсът му се ускорява и кръвта се втурва по вените.
Нощта бе студена като смъртта. Горещият лъч от кораба пресичаше долината и бръмчеше. Тръгна покрай него, съвсем близо до него. Една погрешна стъпка и…
— Ще се върна — викна на Лайт.
И пое заедно с лъча светлина.
В ранната утрин хората от пещерите видяха дългия оранжев пръст и странното белезникаво привидение, което се рееше и тичаше покрай него. Чу се мърморене, стонове и множество благоговейни ахкания и охкания.
И когато най-сетне стигна скалите от своето детство, Сим видя пред себе си куп напълно чужди хора. Нямаше нито едно познато лице. Едва после осъзна колко глупаво е да очаква друго. Един от по-старите го изгледа свирепо.
— Кой си ти? — викна той. — От скалите на врага ли дойде? Как ти е името?
— Аз съм Сим, синът на Сим!
— Сим! — изпищя една старица от скалата над него и с мъка заслиза надолу по каменната пътека. — Сим, Сим, това си ти!
Погледна я напълно объркан.
— Но аз не те познавам — промърмори.
— Сим, не ме ли позна? О, Сим, това съм аз! Дарк!
— Дарк!?
Стомахът му се сви. Жената падна в обятията му. Тази стара, трепереща, полусляпа жена бе сестра му.
Горе се появи друго лице. Лице на старец. Жестоко, злобно лице. Погледна Сим и изръмжа.
— Прогонете го! — извика старецът. — Той идва от скалата на врага. Живял е там! Още е млад! Онези, които отидат там, нямат място сред нас. Мръсен предател! — И хвърли камък по него.
Сим отскочи встрани и дръпна и старицата.
Хората нададоха рев. Затичаха към Сим, размахваха юмруци.
— Убийте го, убийте го! — ревеше старецът, а Сим все така не знаеше кой е той.
— Спрете! — Той вдигна ръце. — Дойдох от кораба!
— От кораба ли? — Хората забавиха крачка. Дарк се вкопчи в него, взираше се в младото му лице, объркана от гладките му черти.
— Убийте го, убийте го, убийте го! — изграчи старецът и вдигна нов камък.
— Предлагам ви още десет, двайсет, трийсет дни живот!
Хората спряха. Челюстите им увиснаха. Зяпнаха го невярващо.
— Трийсет дни? — заповтаряха те. — Как?
— Елате на кораба с мен. Вътре в него човек може да живее вечно!
Старецът вдигна камъка, но изхриптя, сразен от апоплектичен удар, и се затъркаля надолу по скалите. Спря в краката на Сим.
Сим се наведе и се загледа в древното лице, в суровите мъртви очи, в дръпнатите устни, в съсухреното неподвижно тяло.
— Кайън!
— Да — изкряка непознатият глас на Дарк зад него. — Врагът ти. Кайън.
Тази вечер двеста души поеха към кораба. Водата потече в новото корито. Сто от тях се удавиха или се изгубиха в студа. Останалите заедно със Сим се добраха до кораба.
Лайт ги очакваше и отвори широко металната врата.
Седмиците минаваха. Поколения живееха и умираха в скалите, докато учените и работниците се трудеха върху кораба, изучаваха функциите и устройството му.
И ето че на последния ден двайсетина души заеха местата си на различни места в кораба. Очакваше ги нова съдба — пътуването.
Пръстите на Сим докоснаха пластините за управление.
Лайт седна на пода до него, разтърка очи и сънено отпусна глава на коляното му.
— Сънувах — рече тя, загледана някъде надалеч. — Сънувах, че живея в пещери на една студена и гореща планета, където хората остаряват и умират за осем дни.
— Ама че отвратителен сън — отвърна Сим. — Хората не биха могли да живеят в подобен кошмар. Забрави го. Вече си будна.