Тази планета бе най-близката до слънцето. Нощите изгаряха с мраз, дните бяха като горящи факли. Стихиен, невъзможен свят. Хората живееха в скалите, за да се спасят от невъобразимия лед и от пламъците на деня. Единствено на разсъмване и по залез-слънце въздухът бе ласкав, изпълнен с аромата на цветя, и тогава пещерните хора водеха децата си навън в голата камениста долина. На разсъмване ледът се топеше в потоци и реки, привечер огънят утихваше. В интервалите на умерената, годна за живот температура хората живееха, тичаха, играеха, обичаха, свободни от пещерите; целият живот на планетата внезапно разцъфваше. Моментално никнеха растения, в небето се понасяха птици като хвърлени камъни. По-малки животинки с крака тичаха обезумяло по скалите; всичко се опитваше да изживее живота си в краткия час на отдих.
Това бе непоносима планета. Сим го разбра само няколко часа след раждането си. Расовата памет разцъфтя в него. Щеше да прекара целия си живот в пещерите, с два часа на ден на открито. Тук, в тези пълни с въздух канали, щеше да разговаря, да разговаря безспирно със съплеменниците си, без да мигне нито за миг, да мисли, да мисли, да лежи по гръб и да сънува. Но не и да спи.
И щеше да живее точно осем дни.
Каква жестока мисъл! Осем дни. Осем къси дни. Бе неправилно, невъзможно, но факт. Още в утробата на майка му някакво расово познание или странен далечен глас му бе казал, че се развива и оформя бързо и че скоро ще се роди.
Раждането е бързо като удар с нож. Детството отлита за миг. Юношеството трае колкото проблясъка на мълния. Възмъжаването е сън, зрелостта — мит, старостта — неотвратима бърза реалност, смъртта — стремителна неизбежност.
След осем дни ще бъде полусляп, съсухрен и умиращ като баща си, който сега стоеше и гледаше смутено собствената си жена и деца.
Този ден бе една осма от целия му живот! Трябваше да се наслаждава на всяка секунда от него. За да натрупа знания, трябваше да се разрови в мислите на родителите си.
Защото след няколко часа те щяха да са мъртви.
Това бе ужасно нечестно. Нима такъв е целият живот? Нима преди да се роди не бе сънувал дълъг живот, долини не от изгорен камък, а покрити със зелена растителност и с умерен климат? Да! А щом го бе сънувал, значи би трябвало да е истина. Как да потърси и намери продължителния живот? Къде? И как може да постигне такава огромна и тежка задача само за шест къси, бързо отлитащи дни?
Как народът му се е озовал в такива условия?
Видя образ, сякаш някой бе натиснал копче. Метални зърна, пръснати в космоса от далечен зелен свят, борещи се с дълги пламъци, рухващи върху тази сурова планета. От разбитите им корпуси се изсипват мъже и жени.
Кога? Много отдавна. Преди десет хиляди дни. Оцелелите се скрили в скалите от слънцето. Огън, лед и потопи отнесли останките от огромните метални зърна. Оцелелите били оформени и преобразявани като желязо в ковачница. Слънчевата радиация ги изпълвала. Пулсът им се ускорил на двеста, петстотин, хиляда удара в минута. Кожата им станала дебела, съставът на кръвта им се променил. Старостта настъпвала смазващо бързо. В пещерите се раждали деца. Процесът ставал все по-бърз и по-бърз. Подобно на целия див живот на планетата, мъжете и жените от катастрофата започнали да живеят по една седмица, обричайки децата си на същото.
Значи това е животът, помисли си Сим. Мисълта не бе изречена в мозъка му, тъй като не познаваше думите — познаваше единствено образите, старата памет, съзнаването, телепатията, способна да проникне през плът, скала и метал. На някакъв етап в промяната си те бяха развили телепатия и расова памет — единствените добри дарове, единствената надежда сред целия ужас. И тъй, помисли си Сим, аз съм петхилядният в дългата редица безполезни синове. Какво мога да сторя, за да се спася от умиране след осем дни? Има ли изход?
Очите му се разшириха — появи се нов образ.
Отвъд тази долина и скали, върху ниска планина, лежеше съвършено запазено цяло метално зърно. Космически кораб, неподвластен на ръждата, недокоснат от лавините. Напуснат, цял, непокътнат. Единственият от всички кораби, който бе все още едно цяло, все още годен за използване. Но се намираше прекалено далеч. Вътре нямаше никой, който би могъл да помогне. Значи този кораб на далечната планина бе съдбата, към която щеше да се стреми. Той бе единствената надежда за спасение.
Умът му се раздвижи.
В тази скала, дълбоко долу, затворени и изолирани, работеха неколцина учени. Трябваше да отиде при тях, когато станеше достатъчно голям и мъдър. Те също мечтаеха за измъкване, за дълъг живот, за зелени долини и умерен климат. Те също гледаха с копнеж към далечния кораб в планината, чийто метал бе тъй съвършен, че оставаше неподвластен на ръжда и време.