— Сега е мой ред да плача. Твоят бе преди час!
— Един час е половин живот.
— Ела. — Тя хвана мъжа си за ръка. — Хайде да погледнем всичко. За последен път ни е.
— След няколко минути ще изгрее слънцето — каза старецът. — Трябва да се връщаме…
— Още съвсем мъничко — замоли се жената.
— Слънцето ще ни застигне.
— Тогава нека застигне мен!
— Нямаш това предвид.
— Нищо нямам предвид, аз самата съм едно нищо! — изплака жената.
Слънцето идваше бързо. Зеленината в долината изгоря. От скалите задухаха изпепеляващи ветрове. Далеч, където слънчевите стрели се стоварваха върху скалните бастиони, огромните каменни повърхности се отърсваха от съдържанието си; лавините, които се бяха задържали преди, сега се освобождаваха и падаха като мантии.
— Дарк! — извика бащата. Дарк побягна по топлите камъни на долината, черната й коса се развя зад нея като флаг. Присъедини се към тях с пълни шепи плодове.
Слънцето поръби хоризонта с пламък, въздухът се люшна застрашително и засвистя.
Пещерните хора побягнаха с викове, вдигаха падналите си деца, носеха огромни товари плодове и трева към дълбоките си скривалища. За няколко мига долината опустя. С изключение на едно малко дете, забравено от някого. Момченцето тичаше далеч по равните камъни, но нямаше достатъчно сили; от скалите се носеше горещата вълна, а детето бе все още насред долината.
Цветята изгоряха, тревите се прибираха в пукнатините като изгорени змии. Семена се подмятаха и падаха във внезапните изпепеляващи пориви на вятъра, биваха засети дълбоко в процепите, готови да разцъфнат по залез, да дадат плод и отново да умрат.
Бащата на Сим гледаше как детето тича само̀ по дъното на долината. Той заедно с жена си и двете си деца бе в безопасност при входа на тунела.
— Няма да успее — каза бащата. — Обърни се, жено. По-добре е да не се гледат подобни неща.
Извърнаха се. Всички с изключение на Сим, който бе зърнал блясъка на метал някъде далеч. Сърцето заблъска в гърдите му, зрението му се замъгли. Далеч оттук, на върха на ниската планина, едно от онези метални семена от космоса отразяваше ослепителната светлина! Сякаш един от сънищата му в утробата на майка му се бе сбъднал! Това бе неговото бъдеще! Неговата надежда за спасение! Именно натам щеше да тръгне след няколко дни, когато станеше — ама че странна мисъл — голям човек!
Слънцето изпълни долината като разтопена лава.
Малкото бягащо дете изкрещя, слънцето го изгори и писъкът замлъкна.
Внезапно остаряла, майката на Сим вървеше мъчително по коридора, поспря, протегна ръка, отчупи двете последни висулки, които се бяха образували през нощта. Подаде едната на мъжа си, другата остави за себе си.
— Да вдигнем последен тост. За теб, за децата.
— За теб — отвърна той. — За децата.
Вдигнаха висулките. Топлината разтопи леда в жадните им уста.
III
Цял ден слънцето сякаш гореше и изригваше в долината. Сим не го виждаше, но живите картини в умовете на родителите му бяха достатъчни, за да си представи дневния огън. Светлината течеше като живак, цвъртеше и изпичаше кухините, протягаше се навътре, но не проникваше достатъчно дълбоко. Осветяваше пещерите. Правеше ги приятно топли.
Сим се мъчеше да запази родителите си млади. Но колкото и да напрягаше ум и образ, те пред очите му се превръщаха в мумии. Баща му сякаш се разтваряше от един етап на старостта в друг. Същото ще се случи скоро и с мен, помисли си с ужас Сим.
Той пък растеше стремително. Усещаше движенията на собствените си органи. Хранеха го през цялото време, непрекъснато поглъщаше нещо. Започна да свързва думи към образите и процесите. Една от тези думи бе „любов“. Тя не бе някаква абстракция, а процес, лек дъх, аромат на сутрешен въздух, трепване на сърцето, извивката на държащата го ръка, изражението на надвесилата се над него майка. Виждаше процеса, после търсеше в лицето й и намираше думата в мозъка й. Гърлото му се готвеше да заговори. Животът го буташе, увличаше го напред към забвението.
Усещаше растежа на ноктите си, настройването на клетките, никненето на косата, издължаването на костите и сухожилията, нагъването на мекия блед восък на мозъка. При раждането мозъкът му бе чист като топче лед, невинен, небелязан, а миг по-късно, като ударен с камък, се напука и се покри с милионите пукнатини на мислите и откритията.
Сестра му Дарк тичаше с други оранжерийни деца, без да спира да яде. Майка му трепереше над тях, не слагаше нищо в уста. Нямаше апетит, очите й бяха като покрити с паяжина.
— Залез — произнесе най-сетне баща му.