Денят свърши. Светлината угасваше, чу се вой на вятър.
Майка му стана.
— Искам да видя външния свят още веднъж… само още веднъж… — Взираше се сляпо, трепереше.
Баща му лежеше до стената със затворени очи.
— Не мога да стана — едва чуто рече той. — Не мога.
— Дарк! — изграчи майката и детето изприпка при нея. — Вземи. — Подаде й Сим. — Пази го, Дарк, храни го, грижи се за него.
Докосна го нежно за последен път.
Дарк не каза нито дума. Прегърна Сим, огромните й зелени очи проблеснаха влажно.
— Вървете — каза майка й. — Изнеси го навън за залеза. Наслаждавайте се. Съберете храна, яжте. Играйте.
Дарк тръгна, без да се обръща назад. Сим се изви в ръцете й, гледаше над рамото на сестра си с невярващи очи. Извика и някак успя да накара устните си да произнесат първата му дума.
— Защо…?
Видя как майка му замръзна.
— Детето проговори!
— Да — каза бащата. — Чу ли го какво каза?
— Чух — тихо отвърна майката.
Едва-едва, олюлявайки се, майка му бавно тръгна по каменния под и легна до притихналия си съпруг. Това бе последният път, когато Сим видя родителите си да се движат.
IV
Нощта дойде и отмина, настъпи вторият ден.
Телата на всички умрели през нощта бяха отнесени в погребална процесия до върха на един малък хълм. Шествието бе дълго, труповете — много.
Дарк вървеше, хванала Сим за ръка. Беше проходил само час преди разсъмване.
От хълма Сим отново видя далечното метално зърно. Никой не погледна към него, никой не го спомена. Защо? Някаква причина ли имаше? Може би бе мираж? Защо не тичаха към него? Защо не го почитаха? Защо не се опитваха да стигнат до него и да отлетят в космоса?
Произнесоха се погребални речи. Телата бяха оставени на земята — след няколко минути слънцето щеше да ги кремира.
После всички се обърнаха и се втурнаха надолу по склона, жадни да получат своите няколко минути тичане, игра и смях в свежия въздух.
Дарк и Сим цвъртяха като птичета, хранеха се сред скалите и си предаваха един на друг наученото за живота. Това бе неговият втори и нейният трети ден. Както винаги, и двамата бяха подгонени от бурния темп на живота.
Сега той обърна към него друга своя страна.
Петдесет млади мъже изтичаха от скалите, въоръжени с остри камъни и кремъчни ножове. С викове се затичаха към черната линия ниски скали в далечината.
„Война!“
Мисълта се оформи в мозъка на Сим. Разтърси го до основи. Тези мъже тичаха да се бият, да убиват при малките черни скали, където живееха други хора.
Но защо? Нима животът не бе достатъчно кратък и без борби и убийства?
Чу в далечината звуците от сблъсъка и стомахът му се сви.
— Защо, Дарк, защо?
Дарк не знаеше. Може би щяха да разберат утре. Сега грижата им бе да се хранят и да поддържат живота си. Дарк бе като гущерче, непрекъснато изкарващо езиче навън, непрекъснато гладно.
Бледи деца тичаха навсякъде около тях. Едно приличащо на бръмбарче момче забърза нагоре по камъните, събори Сим и му отмъкна една особено апетитна червена ягода, която бе открил под една скала.
Детето захапа бързо плода, преди Сим да успее да се изправи. Сим се нахвърли несигурно върху него, двамата паднаха в нелепа бърканица и за затъркаляха, докато Дарк не ги раздели с писъци.
На Сим му течеше кръв. Част от него стоеше настрана като някакъв бог и казваше: „Това не бива да се случва. Децата не трябва да постъпват така. Това е неправилно!“
Дарк плесна малкия натрапник.
— Махай се! — викна тя. — Как се казваш, лошо момче?
— Кайън — разсмя се момчето. — Кайън, Кайън, Кайън!
Сим го гледаше с цялата ярост, на която бе способно малкото му неопитно лице. Задушаваше се. Това бе негов враг. Сякаш бе чакал врагът му да се появи като на сцена. Вече разбираше лавините, горещината, студа, краткостта на живота, но това бяха неща от обкръжаващия свят, от декора — неми, екстравагантни прояви на безсъзнателната природа, чиято единствена мотивация бе гравитацията и радиацията. А ето че в лицето на този цвъртящ Кайън бе разпознал мислещ враг!
Кайън побягна, после спря и се обърна.
— Утре ще съм достатъчно голям, за да те убия! — викна подигравателно.
И изчезна зад скалата.
Покрай Сим пробягаха със смях още деца. Кои от тях щяха да му станат приятели и кои — врагове? Как изобщо бе възможно за този невъзможно кратък живот да се създадат приятели и врагове?
Дарк прочете мислите му и го помъкна със себе си. Докато търсеха храна, шепнеше яростно в ухото му:
— Враговете се получават от неща като откраднатата храна. Подариш ли дълъг стрък трева, ще спечелиш приятел. Врагове се създават и заради мнения и мисли. За пет секунди можеш да си спечелиш смъртен враг. Животът е толкова кратък, че враговете трябва да се създават бързо. — Разсмя се с ирония, странна за толкова младо създание, пораснало преди полагащото му се време. — Трябва да се биеш, за да се защитиш. Някои суеверни хора ще се опитат да те убият. Съществува едно нелепо поверие, че ако убиеш някого, ще се сдобиеш с жизнената енергия на жертвата си и така ще продължиш живота си с още един ден. Разбираш ли? Докато се вярва в това, ти си в опасност.