Но той не я слушаше. От ятото крехки момичета, които утре щяха да станат по-високи и по-тихи, вдругиден щяха да се оформят, а на следващия ден да си имат съпрузи, се отдели момиче с коса като виолетово-син пламък и привлече вниманието на Сим.
Изтича край тях, закачи го, телата им се докоснаха. Очите й, бели като сребърни монети, блеснаха към него. Сим разбра, че е намерил приятел, любов, съпруга, онази, която след седмица щеше да лежи редом с него на погребалната клада, докато слънцето смъква плътта от костите им.
Само един кратък поглед, но той сякаш ги накара да замръзнат насред движението.
— Как се казваш? — викна той след нея.
— Лайт! — засмяно отвърна тя.
— Аз съм Сим — рече той, объркан и смутен.
— Сим! — повтори тя, докато тичаше напред. — Ще го запомня!
Дарк го смушка в ребрата.
— Ето, яж — каза на разсеяното момче. — Яж или никога няма да пораснеш достатъчно, че да я настигнеш.
Буквално от нищото се появи Кайън.
— Лайт! — подразни го той, подскачаше от крак на крак. — Лайт! Аз също ще го запомня!
Висока и стройна като тръстика, Дарк тъжно клатеше абаносовото си облаче коса.
— Виждам какъв ще бъде животът ти, Сим. Скоро ще ти трябват оръжия, за да се биеш за тази Лайт. А сега бързо — слънцето наближава!
V
Измина една четвърт от живота му! Бебето бе останало в миналото. Вече бе момче! По залез-слънце върху долината се изсипаха бурни порои. Гледаше как дъното й се насича от нови реки, заобикалящи планината с металното зърно. Запази знанието за по-нататък. Всяка нощ имаше нова река, ново корито.
— Какво има оттатък долината? — попита Сим.
— Никой не е ходил там — обясни Дарк. — Всички опитали се да достигнат равнината или замръзвали, или изгаряли. Познаваме единствено земята на половин час тичане от това място. Половин час в едната посока и половин час в другата.
— Значи никой не е стигал до металното зърно?
Дарк се изсмя подигравателно.
— Учените се опитват. Глупаци. Не им стига ум да се откажат. Безсмислено е. Прекалено е далеч.
Учените. Думата го развълнува. Почти бе забравил видението, което бе имал в миговете преди и след раждането си.
— А къде се намират учените? — въодушевено попита той.
Дарк извърна поглед.
— И да знаех, нямаше да ти кажа. Ще те убият с опитите си! Не искам да ходиш при тях! Живей си живота, не го скъсявай наполовина, като се опитваш да стигнеш онова глупаво метално нещо на планината.
— Тогава ще науча от някой друг къде са!
— Никой няма да ти каже! Те мразят учените. Ще трябва сам да си ги намериш. И после какво? Ще ни спасиш ли? Давай, момченце, спаси ни!
Лицето й бе навъсено; половината от живота й вече бе отминал.
— Не можем просто да седим, да говорим и да ядем — възрази той. — И нищо друго.
Скочи на крака.
— Хайде, върви да ги търсиш! — ядно му рече тя. — Ще ти помогнат да забравиш. Да, да. — Направо изплю думите. — Да забравиш, че животът ти ще свърши само след още няколко дни!
Сим тичаше из тунелите и търсеше. Понякога изпитваше нещо като предчувствие, че знае къде са учените. Но всеки път, когато питаше в каква посока е пещерата им, биваше помитан от вълна гневни мисли, объркване и негодувание. Та нали именно учените бяха виновни, че се намират в този ужасен свят! Сим трепваше под бомбардировката ругатни и проклятия.
В една централна зала тихо приседна с останалите деца да слуша разговорите на възрастните. Това бе времето на обучението, Времето на разговорите. Макар и да се дразнеше от забавянето, макар нетърпеливостта му да растеше, макар животът да прелиташе край него и смъртта да приближаваше като черен метеор, той знаеше, че умът му се нуждае от знания. Ето защо тази нощ бе нощта на училището. Но въпреки това едва се удържаше на едно място. Оставаха му само пет дни живот.
Кайън седеше срещу Сим и го гледаше дръзко и предизвикателно.
Лайт се появи между двамата. За изминалите няколко часа бе станала по-уверена, по-нежна, по-висока. Косата й блестеше по-ярко. Усмихна се и седна до Сим, без да обръща внимание на Кайън. От това Кайън се вцепени и престана да яде.