Разговорите започнаха, изпълниха стаята. Бързи като ударите на сърцето — хиляда, две хиляди думи на минута. Сим учеше, главата му се пълнеше. Не затвори очи, но изпадна в нещо като дрямка, която почти напомняше просъницата и отпадналостта в майчината утроба. Думите звучаха като фон и изплитаха гоблена на познанието в главата му.
Сънуваше зелени поляни без камъни, целите покрити с трева — просторни, ширнали се с лекота към изгрева без никакъв намек за смразяващ, безмилостен студ или миризмата на кипнала скала и изгорена земя. Вървеше през зелената поляна. Над него прелитаха метални зърна. Всичко бе бавно, бавно, много бавно.
Птици бяха накацали по клоните на гигантски дървета, на които са им били нужни сто, двеста, пет хиляди дни, за да израснат. Всичко си оставаше на мястото, птиците не трепваха нервно при първия намек за слънце, нито пък дърветата се свиха уплашено, когато ги докоснаха първите лъчи.
Хората в съня се разхождаха, рядко тичаха, сърцата им биеха бавно, а не в безумен трескав ритъм. Тревата си оставаше трева и не изгаряше като факла. Хората говореха за утрешния ден и живеене, а не за утрешния ден и умиране. Всичко изглеждаше толкова познато, че когато усети как някой го хваща за ръката, Сим реши, че това е просто част от съня.
Ръката на Лайт лежеше в неговата.
— Сънуваш ли? — попита тя.
— Да.
— Нещата са балансирани. За да изравнят нещата, за да уравновесят несправедливостта на живота, умовете ни се затварят в себе си и намират нещо хубаво за виждане.
Той заудря с юмрук по каменния под.
— Това не прави нещата честни и справедливи! Мразя го! Напомня ми, че съществува нещо по-добро, нещо, което съм изгубил! Защо не си останем невежи!? Защо не живеем и не умираме, без да знаем, че животът ни не е нормален?
Дишаше тежко през полуотворената си изкривена уста.
— Всяко нещо си има смисъл — каза Лайт. — Това ни дава цел, кара ни да работим, да кроим планове, да се опитваме да намираме изход.
Очите му пламтяха като горещи изумруди.
— Изкачвах се по склона на един покрит с трева хълм. Много бавно — рече той.
— Същия, по който се разхождах и аз преди час ли? — попита Лайт.
— Може би. Или най-малкото много прилича на него. Сънят е по-добър от действителността. — Той присви очи. — Гледах хората и те не се хранеха.
— И не говореха?
— И не говореха. А ние винаги ядем, винаги говорим. Понякога онези хора от съня лежат със затворени очи, без да помръдват нито мускул.
Докато Лайт го гледаше, стана нещо ужасно. Представи си как лицето й потъмнява, набръчква се, изкривява се във възлите на старостта. Косата й се развяваше като сняг около ушите й, очите — като обезцветени монети, хванати в паяжината на миглите й. Зъбите изчезнаха зад устните, нежните й пръсти увиснаха като овъглени вейки от атрофиралите й китки. Красотата се съсипваше и изчезваше пред очите му. Хвана я и извика — представи си с ужас, че и собствената му ръка е съсухрена.
— Сим, какво има?
Слюнката в устата му пресъхна от вкуса на думите.
— Още пет дни…
— Учените.
Сим трепна. Кой каза това? Някакъв висок мъж говореше в слабата светлина.
— Учените ни стовариха на този свят и досега са пропилели хиляди животи, огромно количество време. Напълно безсмислено. Безсмислено. Търпете ги, но не им давайте времето си. Не забравяйте, че ще живеете само веднъж.
Къде бяха тези омразни учени? Сега, след Обучението, след Времето на разговорите, той бе готов да ги намери. Най-сетне знаеше достатъчно, за да започне своята борба за свободата, за кораба!
— Сим, какво правиш?
Но Сим вече го нямаше. Ехото от бягащите му крака заглъхна в тунела от полиран камък.
Като че ли половината нощ бе загубена. Натъкна се на десетки задънени проходи. Много пъти го нападаха безумни младежи, жадни за жизнената му енергия. Суеверните им викове отекваха след него. Драскотините от алчните им нокти покриха цялото му тяло.
Намери каквото търсеше.
Половин дузина мъже, събрали се в малка базалтова пещера дълбоко в скалата. На масата пред тях имаше предмети, които макар и непознати, събудиха хармонични акорди в душата му.
Учените работеха на групи — старците вършеха важната работа, младите се учеха и задаваха въпроси; в краката им имаше три малки деца. Те бяха процес. На всеки осем дни имаше съвсем нова група учени, работещи по един или друг проблем. Количеството свършена работа бе ужасно нищожно. Състаряваха се и умираха точно когато започваха съзидателния си период. Творческото време на един човек бе най-много дванайсет часа. Три четвърти от живота минаваше в учене, следваше кратък период на творчество, следван от старческо оглупяване, безумие и смърт.