Обърнаха се, когато Сим влезе.
— Нима имаме новобранци? — обади се най-възрастният.
— Не ми се вярва — отвърна един по-млад. — Изгонете го. Сигурно е някой от онези подстрекатели на война.
— Не, не — възрази старият и затътри босите си крака към Сим. — Ела, момче, ела тук. — Имаше дружелюбни очи, бавни очи, различни от тези на пъргавите обитатели на горните пещери. Сиви и спокойни. — Какво искаш?
Сим се поколеба и наведе глава, неспособен да издържи на спокойния, дружески поглед.
— Да живея — прошепна той.
Старецът тихо се разсмя. Докосна Сим по рамото.
— Да не би да си някаква нова порода? Или си болен? — запита го полу на шега. — Защо не играеш? Защо не се подготвяш за времето на любовта, брака и децата? Нима не знаеш, че утре вечер ще си почти възрастен? Не разбираш ли, че ако не внимаваш, ще пропуснеш живота си?
Млъкна.
Погледът на Сим се местеше при всеки въпрос. Примигна към инструментите на масата.
— Значи не трябва да съм тук? — попита той.
— Разбира се, че трябва — изгърмя гласът на стареца. — Но е цяло чудо, че дойде. Вече хиляда дни, откакто нямаме никакви доброволци! Наложи се сами да си отглеждаме учени, от затворената ни група! Преброй ни! Шестима! Шестима мъже! И три деца! Страшна сила сме, нали? — Старецът плю на каменния под. — Търсим доброволци, а хората ни викат „Намерете си някой друг!“ или „Нямаме време!“ И знаеш ли защо го казват?
— Не. — Сим трепна.
— Защото са егоисти. Разбира се, искат да живеят по-дълго, но знаят, че каквото и да направят, това няма да продължи техния собствен живот. Може да гарантира по-дълъг живот на някои бъдещи потомци. Но те не искат да пожертват своята любов, кратката си младост, някой изгрев или залез!
Сим се опря на масата и каза сериозно:
— Разбирам.
— Нима? — Старецът го гледаше разсеяно. Въздъхна и нежно го потупа. — Да, разбира се. Вече е прекалено много да се очаква от някой да разбира. Ти си истинска рядкост.
Останалите ги наобиколиха.
— Аз съм Дайънк. Утре вечер Корт ще заеме мястото ми. По това време вече ще съм мъртъв. А през следващата нощ някой друг ще смени Корт, след което ще дойде твоят ред, ако работиш и вярваш… но първо ще ти дам един шанс. Ако искаш, върни се при другарите си по игра. Обичаш ли някое момиче? Върни се при нея. Животът е къс. Защо да те е грижа за неродените? Имаш право на младост. Върви, ако искаш. Защото ако останеш, през цялото време ще работиш, ще остаряваш и ще умреш, работейки. Но пък ще вършиш добро дело. Е?
Сим погледна към тунела. Някъде в далечината ревеше вятър, миришеше на готвено, чуваше се шляпане на боси крака, разнасяше се все по-вълнуващ смях на млади хора. Поклати нетърпеливо глава и очите му се напълниха със сълзи.
— Оставам.
VI
Третата нощ и третият ден отминаха. Настъпи четвъртата. Сим заживя живота на учените. Научи за металното зърно на върха на далечната планина. Чу за първите зърна — неща, наричани „кораби“, които се бяха разбили, и как оцелелите се скрили в скалите, започнали да остаряват бързо и в борбата си за оцеляване забравили всякакви науки. Механиката нямала шанс за оцеляване в такава вулканична цивилизация. За всеки човек съществуваше единствено СЕГА.
Вчерашният ден нямаше значение, утрешният се взираше безпощадно ясен в очите им. Но по някакъв начин радиацията, която бе ускорила стареенето, бе създала и телепатичното общуване, с чиято помощ новородените възприемаха знанията. Расовата памет, превърнала се в инстинкт, запазваше спомените за други времена.
— Защо не идем до кораба на планината? — попита Сим.
— Прекалено е далеч. Ще ни трябва защита от слънцето — обясни Дайънк.
— Опитвали ли сте се да измислите защита?
— Мехлеми и кремове, каменни костюми и птичи криле, а в последно време и груби метали. Нищо не помага. Може би след още десет хиляди поколения ще имаме метална броня със студена вода за охлаждане, която да ни защити при прехода до кораба. Но ние работим много бавно, на сляпо. Тази сутрин взимам инструментите си като зрял човек. Утре, умирайки, ги оставям. Какво може да направи човек за един ден? Ако имахме десет хиляди души, проблемът би могъл да намери решение…
— Ще ида до кораба — рече Сим.
— И ще умреш — отвърна старецът. След думите на Сим в помещението се бе възцарила тишина. Сега всички се взираха в него. — Ти си много егоистично момче.
— Егоистично!? — възмутено възкликна Сим.
Старецът размаха ръка.
— Егоистичен по начин, който ми харесва. Искаш да живееш по-дълго и си готов да направиш всичко за това. Ще опиташ да стигнеш кораба. Но аз ти казвам, че е безсмислено. Но все пак, щом искаш, не мога да те спра. Поне няма да си като онези от нас, които отиват на война, за да спечелят още няколко дни живот.