— Е, момчета, свършихме добра работа, а сега да побързаме. Разполагаме с шест минути за придвижване.
Изведнъж всичко избледня — улицата, сградите, човешките фигури. Образите станаха почти прозрачни и започнаха да примигват.
— Спешно повикване, Хауард — чу се глас в слушалките.
Хауард въздъхна, вдигна виртуалния си шлем и разтърка очи.
Намираше се в кабинета си, в щабквартирата на Мрежата и уличната битка във военната зона на Сараево беше само виртуална компютърна симулация.
— Свържи ме — нареди кратко на компютърния си секретар.
Пред очите му изплува угриженото лице на Александър Майкълс, командира на Мрежата.
— Полковник, разполагаме с информация, която може би ще ви заинтересува.
— За експлозията във Франкфурт ли става въпрос?
— Точно така.
— В течение съм… Ответен удар ли планираме? — оживи се Хауард.
— Що се отнася до Франкфурт, там вече с нищо не можем да помогнем… Но останалите ни бази в Европа вече са под наблюдение. Желателно е ударните групи да са в бойна готовност.
— Ние винаги сме в бойна готовност, командир — малко натъртено отвърна полковникът. Не беше свикнал да получава заповеди от цивилно лице. Знаеше, че това е в реда на нещата, че президентът на Съединените щати контролира армията и все пак… Президентът например оставяше генералите да си вършат работата, нали така?
— Разбирам, полковник. Все пак беше редно да ви уведомя.
— Съжалявам, командир. Можете да разчитате на пълното ми съдействие… Ако бъдат вдигнати по тревога, екипите ни ще реагират незабавно.
— Благодаря ви. Все пак да се надяваме, че няма да се стигне до извънредно положение.
Хауард поклати глава. Той лично дълбоко в себе си се надяваше на обратното.
Военен до мозъка на костите си, той мразеше да стои със скръстени ръце — това го караше да се чувства безполезен. Кръвта му имаше нужда да се пораздвижи… Дори една обикновена полицейска акция беше по-добре от нищо.
— … Ще бъдете уведомен своевременно — продължи Майкълс. — Засега дочуване.
— Дочуване, сър.
В едно отношение Хауард беше спокоен — той имаше свои канали за информация. Не се налагаше да разчита на хората на Майкълс.
Когато сърфираше в мрежата, Плеханов все още използваше виртуален шлем и ръкавици, вече поизживели времето си. Новите компютърни системи предлагаха подобрения като хелиопрожектор например, които правеха възможен достъпа до виртуалната реалност само с помощта на тъничка лента пред очите. А холокамерата, преобразуваща във фини сигнали командите, подадени с пръсти върху клавиатурата, правеше излишни ръкавиците. Но Плеханов беше свикнал с тях и не възнамеряваше да променя навиците си само за да е в крак с модата.
Той включи програмата за виртуална реалност и даде команда:
— Полуостров Олимпик!
Получи се виртуалното изображение на почти непроходима тропическа гора. Ярката светлина на юлското слънце се пречупваше и смекчаваше от избуялата растителност и причудливата игра на светлини и сенки радваше окото. Гората се огласяше от птича глъчка и кипеше от живот — навсякъде се щураха забързани насекоми.
Плеханов, от глава до пети с туристическа екипировка — къси панталони, риза с цвят „каки“, високи обувки и непромокаема шапка, се придвижваше по тясна лъкатушеща пътечка, обрасла с мъхове и папрати. В раницата му имаше манерка с вода, компас, фенерче, джобен кибрит, аптечка, армейски нож и клетъчен телефон. Никога не тръгваше на път неподготвен.
А на дъното на кутията с храна лежеше запечатаната пратка, която трябваше да предаде.
Пътеката криволичеше покрай пълноводен горски поток и ромоленето на прохладната вода по камъните му действаше успокояващо. От време на време зърваше и по някоя риба, стрелкаща се във вирчетата. Обичаше това чувство на съпричастие с природата, този покой, ненарушаван от присъствието на други човешки същества.
Вървеше енергично и когато най-после спря да си почине, беше изминал доста път. Отпи глътка вода от манерката и погледна часовника си. Той беше копие на стария руски часовник, с който не се беше разделял петнайсет години. Надежден уред, масивен, от чиста стомана. Беше му служил безупречно и Плеханов се гордееше с него. Този модел „Мълния“ — със сърпа, чука и звездата на Кремъл, инкрустирани на капачето, беше юбилеен — в чест на победата над хитлеристка Германия. След разпадането на Съветския съюз обеднялата и притисната до стената Русия разпродаваше съкровища като този часовник на килограм. Ако подобен качествен и стабилен уред беше произведен на Запад, щеше да струва цяло състояние.