Да… миналото. Животът във фермата нямаше да е същият без Анна. Всичко там щеше да му напомня за нея. И да му причинява болка.
Тръгна надолу по улицата. Минаваше покрай малките магазинчета и работилнички, но ги поглеждаше без капка любопитство, все още отдаден на спомените.
След смъртта на Анна всичко изведнъж изгуби смисъла си. Плеханов се опита да го върне към живота, припомняше му старите мечти да види родината си възродена, измъкнала се от нищетата и мизерията… докато един ден му предложи да свърши нещо полезно, вместо да затъва в самосъжаление — да поеме „мокрите“ поръчки. Докато Анна беше жива, все намираше начин да му откаже — не искаше да си цапа ръцете. Но сега вече… какво значение имаше? И Михаил прие. Нямаше какво повече да губи, а поне щеше да върши нещо. Пък и… така щеше да услужи на Плеханов, а той действително го заслужаваше след всичко, което направи за него…
Уредът за свръзка записука под сакото му. Ружьо се озърна, преди да го откачи. Предпазливостта беше задължителна, въпреки че никой в този град нямаше причини да подозира за съществуването му, както и за онова, с което се занимаваше. Но никога не се знае… По принцип в този бизнес се оцеляваше трудно. Не че държеше на живота си кой знае колко много, но Плеханов имаше нужда от него и не биваше да го разочарова.
Откачи от колана си подвижния телефон. Само трима души знаеха номера му: Плеханов, американецът Уинтърс и Григори Змията.
— Да?
Беше Плеханов.
— Имам работа за теб.
— Разбирам — кимна Ружьо, като че говореше на видеофон.
— Ще уточним детайлите по-късно.
— Добре. На разположение съм.
Връзката прекъсна. Ружьо прибра подвижния телефон. Никъде не ходеше без него и беше свикнал с усещането, с леката издутинка на колана. Един пистолет например, дори най-мъничкият, беше много по-тежък и неудобен за носене. В Чечения и в Русия Ружьо обичаше да има пистолета си подръка, но в Америка не беше лесно да получиш разрешително за оръжие, освен ако не си полицай или правителствен агент. Тук бяха маниаци на тема „разоръжаване“, даже имаха паметник, излят от метала на разтопени оръжия. Такива ми ти работи… Така че единствено когато излизаше по задачи, взимаше и пистолета. Всъщност не беше от хората, които не могат да дишат без оръжието си, и не се оплакваше. Знаеше десетина начина да убие човек с подръчни материали — пръчка, камък, двете си голи ръце… всичко вършеше работа.
Както казват, в царството на слепите и едноокият е цар.
Нова задача? Прекрасно. За такова нещо винаги беше на разположение.
Телефонът изпиука и Мора Съливан небрежно махна с ръка, за да активира линията. Телефонът беше безжичен, а сигналите му бяха кодирани на входа и на изхода за пълна секретност. Освен това изминаваха толкова сложен път, за да стигнат дотук — насочвани и пренасочвани от разни сателити и компютърни мрежи, че беше практически невъзможно да бъдат проследени. А и нейният глас минаваше през специално закодиращо устройство. Преди всичко от другата страна на линията трябваше да има същото устройство, за да бъде разчетен бинарният код. Но освен това се променяха скоростта, височината и тембърът на гласа й, което го правеше неузнаваем — превръщаше го в плътен мъжки глас на телевизионен водещ от Средния запад. Мъжага на средна възраст, по всяка вероятност попрекалил с цигарите… Гласът звучеше толкова естествено, че едва ли някой би се усъмнил и би тръгнал да го разнищва по компютърен път… Но дори и тогава нямаше шансове.
— Да?
— Познахте ли кой се обажда?
Луиджи Сампсън, дясната ръка на Геналони.
— Да. Познах ви.
— Можем ли да разчитаме на услугите ви… тия дни?
— Да, бих могъл да го направя.
— Тогава бихме искали да сте на разположение тази седмица и ще си получите обичайния аванс.
Селки се усмихна. „На разположение“ означаваше двайсет и пет хиляди долара на ден. Сто седемдесет и пет хиляди само за една седмица, независимо дали й възложат поръчката или се откажат, което би било жалко.
А колкото до стойността на самата „мокра“ поръчка, тя варираше в зависимост от сложността и риска, но не падаше под четвърт милион. Не беше алчна. Просто си вършеше работата. Геналони беше един от най-добрите й клиенти — само миналата година й донесе два милиона. Ако нещата вървяха все така добре, след половин година спокойно би могла да се оттегли от играта. Всъщност можеше да го стори още сега — вече имаше настрана десет милиона — това, което още в началото си бе поставила за цел. От тук нататък можеше да живее само от лихвите. Още нямаше трийсет, а вече беше натрупала цяло състояние — имаше право на заслужена почивка. Щеше да обърне страницата и да започне на чисто — никой не би могъл да предположи, че миловидното, червенокосо миньонче, дъщеря на бунтовник от ИРА, умрял гол като пушка, е всъщност Селки — най-високоплатеният убиец в света.