Ако не друго, баща й поне я беше научил две-три полезни неща — да борави с нож и пистолет, да поставя бомби. Е, сигурно не би одобрил някои от хората, за които работеше, но бизнесът си е бизнес, пък и тя не споделяше идеалите му… Отдавна беше разбрала, че на англичаните не им пука за ирландците и са ги оставили да си трошат главите… Не уважаваше битки за предварително изгубени каузи.
Добре че поне майка й — твърдоглава шотландка, отгледала седем деца, беше стъпила здраво на земята. Благодарение на нея Селки знаеше и две, и двеста. На нея дължеше „работното“ си прозвище. В дългите зимни вечери тя им разказваше страшни приказки, населени с вълшебни същества, които можеха да се превръщат в каквото си поискат и нищо не можеше да ги спре. Мора особено обичаше да слуша за селките — морски народ, закърмен с древни магии — ту хора, ту тюлени, в зависимост от случая. Често си представяше, че е една от тях…
Мора се усмихна. Никой не подозираше за нейната втора самоличност. Жертвите никога не виждаха лицето й. Легендарният, безмилостен убиец Селки, беше мъж — кой би могъл изобщо да предположи противното?
Превъплъщението беше пълно, защото Селки притежаваше инстинктите на мъж, на ловец, надушил плячката. Те никога нямаше да я подведат.
Баща й би могъл да се гордее с нея.
7
Четвъртък, 16.09.2010, 6:15
Вашингтон
Любимото място на Алекс Майкълс в къщата беше гаражът — достатъчно просторен, за да може да се отдаде на своята страст — старите автомобили. Поредната му слабост беше тринайсетгодишен „Плимут Праулер“, който човъркаше и лъскаше вече цял месец. Щеше да стане кола за чудо и приказ. Преди него повече от година се беше занимавал с един „Миджет“, модел 77-а, който обаче не можеше да се сравни с праулера.
Малкият английски автомобил беше създаден през 90-те от легендарния Том Гейл специално за „Крайслер“. Беше елегантен спортен модел в искрящо, наситеновиолетово — с две седалки и подвижен покрив, с форсиран двигател. Имаше си въздушни възглавници, тахометър, ръчна трансмисия и всичко останало…
Алекс беше роден през 1970 г. и познаваше славните дни на форсираните двигатели единствено от разказите на дядо си. Той го беше запалил по ретро автомобилите, беше си припомнил лудешките години, когато беше участвал в състезания със своя гълъбовосин „Форд“ 32, беше фучал по разбитите писти и беше давал газ до дупка… Беше напълнил главата на Алекс с описания на стари мерцедеси и шевролети, които беше върнал към живот и накарал да заблестят като нови. Беше му показвал купища стари автомобилни списания с пожълтели страници, пазени като реликва. Когато си припомняше щурите нощни надпревари по магистралите, с рокендрол, кънтящ в колоните, очите му светеха като на малко момче.
Някои момчета се виждат в мечтите си като каубои от Дивия Запад. Алекс се виждаше като Джеймс Дийн, седнал зад волана на някой автомобил, по-бърз от вятъра.
Усмихна се на спомените и вдъхна с наслада острата миризма на грес — тя му напомняше за дните, когато бе четиринайсетгодишен и с часове висеше при дядо си в стария гараж. Още тогава би могъл да разглоби един автомобил и да назове всяка негова част.
За стария Майкълс гаражът бе светилище — всичко блестеше от чистота като в аптека. Дядо му обичаше да изпипва нещата. Оставеше ли настрана сандъчето с инструменти, изтъркваше пода до блясък — едва тогава смяташе работата за приключена.
Жалко, че дядо му не доживя да види праулера. Щеше да го оцени по достойнство, макар че може би щеше да има една-две забележки. Може би щеше да му се стори малко по-натруфен — сигурно според него спокойно би могъл да мине и без въздушните възглавници и други подобни глезотийки, но все пак си беше истински „расов“ автомобил, като от старите времена, а не някаква си компютризирана машина. Все още имаше доста работа по него — последният му притежател, изглежда, се беше опитвал сам да ремонтира двигателя и беше оплескал нещата…