Появи се виртуалният образ на планински път сред типичен за Германия пейзаж. Гридли седеше на кормилото на „Вайпър“ RT/10, черно-бял, спортен модел, с подвижен покрив. Шосето се спускаше стръмно надолу. Гридли превключи на пета. Обичаше да усеща насрещния вятър в лицето си. Дългата му черна коса се развяваше. Усмихна се. Чувстваше се като в класически филм на Джеймс Бонд, въпреки че „Гридли“, „Джей Гридли“ не звучеше чак толкова героично.
Наближаваше граничния пропускателен пункт. Зад спуснатата бариера беше застанал войник с автомат в ръце.
Гридли удари спирачки.
Войникът се приближи и се наведе към него:
— Документите ви, моля.
Лъхаше на тютюн, евтин афтършейв и пот.
Гридли се ухили. Всичко си беше съвсем истинско. Извади паспорта си и докато войникът го прелистваше, се замисли, че не е зле да си програмира и една спътничка — за компания. Червенокоса и страстна… или пък защо не една умопомрачително красива брюнетка. Жена, която високата скорост не плаши и кара кръвта й да закипи. Ееех…
Рутинната проверка приключи бързо и войникът му подаде паспорта. Бариерата се вдигна. Гридли даде газ.
Зад следващия завой, доста неочаквано, планинското шосе преминаваше в магистрала, по която автомобилите бясно хвърчаха с повече от 160 км/ч. Гридли пришпори вайпъра и се вля в стремителния поток.
Старият „Остин Мартин“ на Джеймс Бонд или BMW-то от последните серии изобщо не можеха да се мерят с вайпъра. С осемлитровия си десетцилиндров двигател той вдигаше двеста и шейсет километра в час, при това — за отрицателно време. Беше същинска ракета.
Дотук всичко в програмата вървеше гладко. Магистралата му допадаше, но ако поиска, би могъл да я смени с не толкова натоварен път през някое планинско дефиле или пък с велосипедна обиколка на Франция. Технически не представляваше никакво затруднение, но самият той едва ли би се пренастроил така бързо и смяната би го поразтърсила.
Табелата насреща му гласеше: „Кибернация“.
Гридли поклати глава. Напоследък се бяха изсипали доста хули по адрес на тази виртуална държава, приемаща охотно не само посетители, но и „постоянни жители“. Нейните създатели — които и да бяха те — предлагаха всевъзможни преимущества на желаещите да „емигрират“ в програмираната от тях територия — нещо, което му се струваше доста странно… Трябваше да проучи въпроса. Поне щеше да разбере за какво се вдига толкова шум.
Лъскав ягуар профуча покрай него. Охо! — ухили се Гридли и на свой ред даде газ. Ягуарът нямаше никакъв шанс. Успя да зърне намръщеното лице на шофьора. Добра среща, приятелче, и сбогом!
Продължи напред в доста приповдигнато настроение, но не след дълго забеляза суматохата на пътя. Един камион с ремарке се беше преобърнал и ремаркето препречваше и двете платна. Беше се проточила дълга колона и колите продължаваха да прииждат.
По дяволите!
Гридли рязко наби спирачки.
Добре че вайпърът поначало спираше плавно — беше безупречен и в това отношение. Пред него в един мерцедес се бяха натъпкали половин дузина мексиканци.
Въздъхна. Някой си беше направил „шегичка“… Или пък беше станала някаква грешка?
След малко се чу полицейска сирена. В най-скоро време линията трябваше да бъде освободена — вече беше станало голямо задръстване. Гридли се огледа нетърпеливо. Дали да не отиде да пита полицаите каква е работата? Сигурно щяха да имат някакво смислено обяснение. Дано поне да побързат…
Тайрън Хауард също „хвърчеше“ из мрежата, яхнал мощния „Харли Дейвидсън“ XLCH, и само авиаторските очила предпазваха лицето му от силния насрещен вятър. Моторът си беше класически модел, от най-добрите, и в действителност Тайрън едва ли би могъл да си го позволи, но и без това трябваше да минат още няколко години, докато изобщо му бъде разрешено да се качи на такъв мотор. Това й беше хубавото на виртуалната реалност — че ти даваше възможност да правиш неща, за които в действителност не би могъл дори и да си помислиш.
Беше в Ел Ей и току-що се беше разминал с някакво необичайно задръстване, блокирало насрещните платна от холивудската магистрала, когато се чу сигналът за връзка и след него — кратко съобщение от баща му. Щеше да си дойде в къщи за малко, за да си вземе довиждане. Бяха му възложили изпълнението на някаква важна задача (тайна засега!) и се налагаше да замине незабавно. Личеше си, че беше много развълнуван, въпреки че се стараеше да не се издаде. Жалко, че мама точно сега беше отишла на гости на сестра си в Бирмингам.