Тайрън намали скоростта и спря в една от отбивките край пътя. Вдигна нагоре авиаторските очила, а заедно с тях — и лентата за виртуална реалност. Изведнъж се озова обратно в стаята си. Примигна и разтърка очи — все още не можеше да свикне с резкия преход. Пък и… действителността изглеждаше толкова бледа в сравнение с виртуалния свят, сякаш от двете той беше истинският.
Беше се върнал тъкмо навреме. Чу отварянето на входната врата. Баща му се прибираше.
— Тайрън?
— Тате!
Тайрън скочи и едва не прекатури масата. Мили боже! Напоследък беше толкова тромав. Вярно, че дядо му Карл го уверяваше, че и баща му е бил същият на тринайсет, но това не го успокояваше особено. Пък и… направо не му се вярваше.
Успя някак да се добере до хола, без да събори нищо по пътя си, и видя баща си в униформата на Мрежата — панталони в сив, защитен цвят и черни, лъснати до блясък ботуши. Зад него беше изправен сержант Хулио Фернандес, който го поздрави приятелски.
— Здрасти! — отвърна на поздрава му момчето. — Как я караш?
— Още се държа! — ухили се испанецът.
Двамата с полковника се познаваха от двайсет години и се бяха пенсионирали от редовната армия по едно и също време. И двамата бяха приели, че работата при цивилните е за предпочитане пред бездействието, и се бяха включили в състава на Мрежата, а сержант Фернандес дори беше преодолял дългогодишната си неприязън към компютрите.
— Отбих се за малко, преди да потеглим… Свързах се и с майка ти — тя се връща довечера, така че… ще останеш сам не повече от няколко часа. Нали не е проблем?
— Ами… не знам — подсмихна се Тайрън. — Звучи страшничко. Това са цели няколко часа… Всичко може да се случи — например да умра от глад…
— Така е, синко. Животът е тежък. Днес е на ред мисис Таусенд да ви кара, нали?
Тайрън кимна.
Няколко семейства бяха организирали транспорта до училище на кооперативен принцип — майките се редуваха да карат децата. Беше много по-бързо и удобно, отколкото да чакаш автобуса.
Баща му се приближи до него и го прегърна.
— Пази се, сине. И не забравяй, че сега ти си мъжът в къщи. Ще ви се обадя при първа възможност.
— Довиждане, татко. И ти се пази!
— Е, Хулио, да потегляме…
— На вашите заповеди, полковник.
Когато вратата след двамата мъже се затвори, Тайрън усети внезапно присвиване в стомаха. Баща му никога не коментираше опасностите, свързани с изпълнението на дадена задача, но самият факт, че беше дошъл да се сбогува, говореше, че му предстои нещо необичайно рисковано.
Къде ли го изпращаха? И кога щеше да го види пак?
Четвъртък, 16.09.2010, 19:15
Грозни
Плеханов седеше в офиса си пред компютъра. Освен него на етажа нямаше жива душа. Правителството не разполагаше със средства да заплаща на нощна смяна, въпреки че ако Плеханов считаше това за необходимо, самият той би могъл да си го позволи. За компютърен специалист от неговия калибър присвояването на средства по електронен път беше детска играчка. Стига, разбира се, човек да не станеше твърде алчен. От тук — милион, от там — милион — и сумичките се трупаха.
Беше се свързал с Ружьо по комуникативния канал, за да уточнят за последно подробностите.
— Всичко ли е ясно, Михаил?
— Ну, да, все ясно.
Плеханов се намръщи. Много непредпазливо от страна на Ружьо беше да използва руски изрази, въпреки че шансът този разговор да бъде подслушан беше един на десет милиона. И все пак човек не биваше да поема глупави рискове. Трябваше да предупреди Ружьо да внимава. Но сега не беше моментът. Разговорът беше по същество.
— Всички уточнения по въпросите за облеклото, хардуера и превозните средства са в секретния файл. Използвайте втората банкова сметка, без да се скъпите за парите. Важното е задачата да бъде изпълнена.
— Ще бъде! — увери го Ружьо.
— Нещо друго?
— Засега не.
— Тогава… ви пожелавам сполука.
Връзката прекъсна. Плеханов се облегна на стола си, потънал в размисъл. Трябваше да бъдат много внимателни — знаеше, че дребните камъчета обръщат колата. И главно, не биваше да се бърза — всичко щеше да си дойде на мястото. Но първо трябваше да бъде добре изпипано.
Четвъртък, 16.09.2010, 8:20
Сан Франциско