Тъкмо навреме. Тя рязко се обърна, стиснала ножа…
Майкълс натисна спусъка.
Изстрелът беше толкова силен, сякаш бомба избухна точно до ушите му.
Затаи дъх. Този миг сякаш продължи цяла вечност…
Ножът издрънча на плочките.
Беше я уцелил в гръбнака. Тя се свлече на колене, обърна се и го погледна с някак учудено изражение. После падна на една страна…
Тони се спусна към Алекс.
— Как си?
— Горе-долу. Кракът ми…
Чуха се забързани стъпки и развълнувани гласове.
— Ранена си… — промълви Алекс. Силите го напускаха.
— Ще се оправя. Раната не е дълбока, само много кърви… Но ти си изгубил много кръв. Изчакай, ще взема кърпи да те превържа.
— Ще изчакам… — направи опит да се усмихне Алекс. — Обещавам, че няма да избягам.
Тони се изправи и изведнъж се сепна. Ръсти! Изтича към него. Лежеше по гръб, с широко отворени, немигащи очи. Нямаше пулс. Раната на гърдите му зееше.
В съблекалнята влязоха тичешком двама мъже.
— Помогнете — прошепна Тони. — Моля ви, помогнете.
Беше коленичила до Ръсти. Един от мъжете сложи ръка на рамото й.
— Ще се погрижим за него, Тони. Иди да те превържат.
Алекс се беше придвижил до мястото, където лежеше Мора. Тя беше паднала по очи. Обърна я. Беше още жива и тихо простена. Погледна го и прошепна задавено:
— Кучи… син…
В гърлото й нещо клокочеше.
— Кой ти плати, за да убиеш Стив Дей? — наведе се над нея Алекс.
— Кого? — На устните й имаше кървави мехурчета.
— Дей! Стив Дей.
— За пръв път… чувам… за него — прошепна с усилие Мора.
— Не си ли го убила ти?
— Да не си… глух? Аз убих… Геналони… Ти беше… следващият. — Изведнъж гласът й секна. Главата й клюмна назад. Това беше краят на Селки.
Алекс и Тони се спогледаха. Съблекалнята се изпълни с хора, някои от тях — с бели престилки.
Тони почувства неудържимо желание да прегърне Алекс. И го направи.
Той я притисна до себе си.
38
Петък, 08.10.2010, 13:02
Куонтико
Почистиха и зашиха раната на Тони. Преброи поне осемнайсет шева. Биха й и инжекция против тетанус.
Рентгеновата снимка на крака на Майкълс показа, че куршумът е влязъл от едната и е излязъл от другата страна на бедрото му, без да причини сериозни поражения, като не се смята, разбира се, дупката с размер на детско юмруче. Лекарите промиха и превързаха раната и го посъветваха да остане в покой поне известно време, ако е възможно. Дадоха и на двамата обезболяващи, като предупредиха, че на следващия ден болката ще се усили.
След всички тези манипулации двамата се отправиха към кабинета на Алекс. Той седна на кушетката и вдигна превързания си крак.
Тони беше застанала на вратата. Тя го погледна внимателно и попита:
— Безпокои ли те нещо?
— Освен раната в крака ли?
— Да, Алекс.
— Е, добре, мисля, че можех да се справя и по-добре…
— Моля?
— Разбра за какво говоря. Там… в съблекалните…
— … се държа като герой. Притече ми се на помощ, рискува живота си, успя да попречиш на опасна убийца — какво повече искаш?
— Може би си права и все пак… можеше да е някак… по-различно. И, Тони… съжалявам за приятеля ти.
— Аз също.
Двамата помълчаха. След малко Алекс попита:
— А вярваш ли, че Мора не е убила Стив Дей?
— Не знам… Нали призна за Геналони. Защо ще лъже за Стив?
— Ей така — за идеята. За последно. За да ни обърка съвсем.
— Не. Мисля, че говореше истината… Ти вярваш ли й?
— Честно казано, да. Освен това винаги съм смятал, че убийството на Дей не е в нейния стил.
— Е, поне предотвратихме следващото убийство в списъка й.
— И разбрахме, че някой друг е отговорен за смъртта на Дей.
— Някой, който е искал да ни накара да си мислим, че мафията е поръчала убийството.
— Точно така. А спомняш ли си за оня помощник на Геналони, който изчезна така мистериозно и мафията набеди нас… Вече съм сигурен, че някой е пуснал мухата на Геналони, искал е да го насъска срещу нас.