С други думи, Хауард и хората му трябваше да бъдат на линия в 10:00. За петнайсет минути можеха да се придвижат до склада, където щеше да се проведе събранието. Но си оставяха толеранс за пътнотранспортни проблеми и всякакви непредвидени обстоятелства, така че щяха да тръгнат още в 09:00. Повечето от хората вече се бяха събрали пред сградата на посолството, готови за тръгване, въпреки че им оставаха още четиридесет минути.
Как само се точеше понякога времето… Тези четиридесет минути му се струваха цяла вечност.
Слава богу, оказа се, че външният му вид няма да представлява проблем. Бяха осигурили един местен автобус, от работническите. Двамата с Фернандес щяха да тръгнат с лимузината и да го посрещнат, след което Хауард просто щеше да стои от вътрешната страна, за да не привлича любопитни погледи. Бойното снаряжение вече беше натоварено на автобуса. Хората му щяха да бъдат облечени в работнически комбинезони, изобщо щеше да се създаде впечатление, че са тръгнали към строителния обект, недалеч от складовете. Хънтър от ЦРУ ги беше запознал с маршрута и снабдил с всичко необходимо, а местните ченгета бяха предупредени да не се намесват. Изобщо всичко би трябвало да протече по мед и масло, така че нямаше повод за безпокойство, но Хауард не го сдържаше на едно място и вече за трети път посещаваше тоалетната. Повдигаше му се само при мисълта да сложи нещо в устата си, а кафето, което беше изпил от сутринта, още повече усилваше възбудата му. Може и да не беше някаква мащабна акция, но отговорността беше изцяло негова и не му се искаше да оплескат нещата.
— Осем и двайсет и две, сър.
Този път полковникът само кимна. Нямаше смисъл да прави забележка на Фернандес. Двамата се познаваха достатъчно добре. Провери отново, вече за кой ли път, пълнителите на автомата.
Имаше чувството, че е попаднал в задръстване в час пик…
Нямаше ли да има край това тягостно очакване? Да става най-после каквото има да става…
13
Понеделник, 20.09.2010, по обяд
Грозни
Владимир Плеханов седеше под сянката на едно дърво, опрял гръб на обрасла с мъх скала, вдъхваше дълбоко свежия мирис на горска растителност и се наслаждаваше на спокойствието си. Отпи глътка вода от туристическата манерка и с любопитство се загледа в мравките, които щъкаха нагоре-надолу по ствола, като заобикаляха капчиците смола. Една от забързаните работнички не беше достатъчно предпазлива и крачетата й попаднаха в една от капчиците. Дребосъчето се бореше отчаяно, но нямаше особени изгледи за успех.
Така че след няколко милиона години някой щеше да намери късче кехлибар с малката мравчица вътре и да се замисли за миг над преходността на живота и земните усилия.
Плеханов се поусмихна, протегна ръка и освободи с връхчето на нокътя си малкото, безпомощно създание. Мравката спря, поозърна се и пак хукна нанякъде. Какви ли мисли бяха минали през главицата й? Дали изобщо се питаше откъде се беше взел тоя гигантски пръст, който я измъкна от клопката? Щеше ли да сподели преживяното изпитание с някоя от дружките си, които се суетяха наоколо? И как щеше да им представи фактите? Как щеше да обясни случилото се? С божествената намеса? С пръста на съдбата?
Размишленията му бяха прекъснати от появата на украинеца — стегнат здравеняк, обут в къси туристически панталони, с тениска, изопната върху мускулестите плещи. Имаше спортен вид и пристъпваше безшумно, но си личеше, че се чувства малко неловко. Той кимна на Плеханов и двамата размениха поздрави на руски.
— Интересен пейзаж сте си избрал… — огледа се украинецът.
— Виртуалната реалност ми дава тази възможност. Действителността присъства достатъчно в ежедневието ни, защо да не я пренасяме и тук? Обичам промени в обстановката…
— Струва ми се малко… прекалено тихо — подхвърли украинецът. — Но… Всеки си има предпочитания.
— Защо не поседнете?
Украинецът поклати глава.
— Благодаря, но трябва да се връщам…
— Е, както искате. Какви са новините?
— Американците са разкрили базата на терористите, които планираха нападение срещу посолството им. Смятат да действат незабавно.
— Крайно време беше… Май сме ги позатруднили повече, отколкото е било необходимо.
— Не разбирам… Защо просто не ги оставихме да проведат атаката?
— Щеше да се съсипе сградата, а няма смисъл — страната ви не е чак толкова богата… А можеха да пострадат и ваши невинни сънародници…
— Заговорниците също са мои сънародници.
— Но са банда терористи — сви рамене Плеханов. — Такива групировки са като бомба със закъснител — рано или късно всички покрай тях ще пострадат. По-добре да бъдат елиминирани своевременно — американците ще се погрижат за това. Което пък ще струва на самите американци доста време и усилия. Та както се казва, с един удар — два заека. Какво по-хубаво от това? Играеш ли билярд?
— Аха.
— Тогава си наясно, че да вкараш една-единствена топка все още не значи нищо особено в началото на играта. Важното е да си в добра позиция.
— Така е…
— Следователно, ако искаме да контролираме положението, трябва внимателно да подберем позициите си.
Украинецът само кимна — стегнато, по военен маниер.
— Както винаги съм впечатлен от разсъжденията ви, Владимир, но вече трябва да тръгвам.
— Е, драго ми беше, че се видяхме.
— Пак ще ви се обадя.
Плеханов изпрати с поглед отдалечаващия се мъж и извади от джоба часовника си. Той самият имаше още доста време — дали да не се поразходи малко? Замисли се над току-що чутото и потри ръце — нещата се нареждаха… Надигна се и пое по пътечката.
Понеделник, 20.09.2010, 07:00
Куонтико
Седнал зад кормилото на лодката, Александър Майкълс наблюдаваше пеликана, който упорито се гмуркаше в търсене на някоя риба. Доколкото му беше известно, в сладководните басейни не се срещаха пеликани, но това всъщност нямаше никакво значение — птиците му харесваха и ги беше включил в сценария си. Носиш се по течението на една река в Южна Луизиана — тук всъщност реката се разливаше и течеше доста спокойно, а кафеникавите й води лениво се плискаха около лодката. Малка, зелена плоскодънна лодчица изскочи от един страничен ръкав, а бръмченето на мотора й веднага подплаши пеликана. Алекс обърна поглед натам и след миг забеляза Джей Гридли, седнал на дъното на лодката, с ръка на контролния лост. Джей рязко завъртя лоста и лодката се насочи наляво с оглушителен шум. Когато двете лодки се изравниха, Джей изключи мотора, а Алекс хвърли едно въже, което по-младият мъж сръчно привърза към лодчицата си. След малко Джей изтрополи по металната стълбичка и се прехвърли на лодката на Алекс.
— Привет, капитане! Човек по-скоро би си помислил, че ще те види зад кормилото на праулера…
— О, не… не искам да смесвам нещата. После нямаше да ми доставя същото удоволствие да го карам наяве. Виртуалната реалност премахва всички дребни недостатъци, а действителността…
— … си е действителност. Всъщност може би си прав. А сценарият ти не е никак лош… От търговската мрежа ли е?
— Ами да… — отвърна Майкълс. Въпреки че спокойно би могъл да създаде своя собствена програма, истината беше, че не му се занимаваше с това. Не беше чак до такава степен запален от предизвикателствата на виртуалната реалност и предпочиташе да използва готов продукт. Често си служеше с компютъра в ежедневието си — работата му го изискваше, но може би точно поради това отношението му към него беше по-скоро като към инструмент, не и като средство за забавление. Съзнаваше, че беше несравнимо по-приятно да се носиш по течението на реката, покрай брегове, обрасли с кипариси, отколкото да тракаш команди по клавиатурата, но предпочиташе да се концентрира върху пряката си работа и много рядко сядаше зад компютъра просто за да се поразсее.
— Сядай. — Той посочи на Джей един от шезлонгите.
— Благодаря.
Джей изглеждаше угрижен и започна делово:
— Засега сме в задънена улица. Най-интересното е, че пораженията са регистрирани повсеместно и ни отвеждат в най-различни посоки… В смисъл, че онези приятелчета не са един или двама, а работят в синхрон, но засега е невъзможно да бъдат засечени, нито да разберем каква точно е целта им.