Хауард се канеше да намъкне работния гащеризон на пазача, който все още лежеше в безсъзнание, и да застане да пази на входа, но Фернандес го възпря с уместната забележка, че би могъл да заблуди само някой далтонист…
— Е, добре де, пак ти печелиш… — въздъхна Хауард. — Между другото, с какво фрасна така здраво това приятелче?
— В кутията имаше торбичка с олово, сър, нищо особено — ухили се Фернандес. — Понякога и допотопните средства вършат работа.
И така, в края на краищата Фернандес навлече гащеризона на зашеметения пазач и остана в сянката зад тежката метална врата, а останалите се изпокриха, така че ако някой погледнеше отгоре, щеше да види само фигурата на пазача.
Самият Хауард се сниши зад купчина дървени щайги, откъдето през един процеп можеше да наблюдава основата на стълбите. Откъм щайгите го лъхна мирис на дървесина и смазочно масло. Потеше се от нервно напрежение.
Когато терористите слезеха долу, хората му щяха да изскочат от прикритията си. Нямаше да им дадат време да се окопитят, а ако някой посегнеше към оръжието, щеше да съжалява. Колкото по-бързо осъзнаеха, че всяка съпротива е безсмислена, толкова по-добре.
Отгоре се чуха гласове и стъпки. Започваше се. Хауард си пое дълбоко дъх.
„Е, Джон, само да не оплескаш нещата…“
Вторник, 21.09.2010, 00:53
Сан Диего
Ружьо се изправи в леглото. Сърцето му биеше учестено. Беше се облял в пот въпреки климатичната инсталация на хотела, а чаршафите му бяха целите омотани.
Срита завивките надолу и се изправи. Стаята беше тъмна, само изпод вратата на банята се процеждаше светлина. Ружьо зашляпа натам, почесвайки косматите си гърди. Винаги оставяше лампата в банята запалена — не от страх от тъмнината, а по-скоро от необходимост. Нощните кошмари го будеха често в непознати хотелски стаи и му беше трудно да се ориентира. Така че това беше една от придобитите по време на чергарския живот привички.
От огледалата в банята го наблюдаваше стегнат, мускулест мъж на средна възраст, малко посъстарен за годините си може би, с тук-таме прошарени коси, подстригани съвсем късо — по войнишки. Наблюдаваше го с уморения, непроницаем поглед на човек без илюзии, станал свидетел на не една смърт. Самият той беше свикнал да убива хладнокръвно, без излишна жестокост — не ги оставяше да се мъчат, както Господ беше оставил Анна…
Някога, когато тя беше жива, всичко му се струваше толкова просто — не го измъчваха горчиви мисли, не го разкъсваха съмнения. Анна беше тази, която си задаваше въпроси и търсеше отговора им. Правеше го и заради двамата. А на него му беше достатъчно само да я гледа, да я слуша и да кима усмихнат, за да живее с усещането, че в този свят всичко си е на мястото… Каква заблуда. Защото след смъртта й всичко изведнъж се срути и той се оказа затрупан от развалините. Затвори се в себе си, не искаше да вижда, нито да чува нищо, не искаше да мисли. Животът му се свеждаше само до задоволяване на най-елементарните нужди, и то, по навик. Едва след време, когато раната бавно започна да заздравява, на нейно място се появи пустотата и Ружьо почувства нужда да се заеме с нещо, но единственото, което умееше да прави, беше да убива. Вършеше го все така професионално, но вече напълно механично. Дори не изпитваше удовлетворение от добре свършената работа. И щеше да продължи да го прави, докато самият той не си намереше майстора.
Свърши си работата и се върна в леглото. Известно време полежа със затворени очи, но сънят не идваше. Най-после стана и запали лампата. Протегна се, седна на пода и започна да прави коремни преси. Направи сто и мина на лицеви опори. Редуваше ги така, докато капна и не можеше да помръдне нито едно мускулче. Понякога това помагаше — умората го надвиваше и заспиваше като пън. Ако имаше късмет.
Ако не — лежеше капнал, изтощен, но буден. Това все пак беше по-добре от кошмарите. Но пак си беше истинско мъчение.
Вторник, 21.09.2010, 11:54
Киев
— Хайде! — прозвуча командата на Хауард в предавателя и самият той пристъпи напред с изваден автомат.
— Никой да не мърда! — извика той на украински.
За миг терористите, току-що слезли по стълбата, замръзнаха на местата си. Изведнъж се бяха озовали обкръжени от цял отряд въоръжени мъже.
Първият, който осъзна ситуацията, изруга и посегна към пистолета си. Не биваше да го прави — един от хората на Хауард незабавно натисна спусъка.
И тогава настъпи суматоха… Повечето от терористите, прекалено стреснати, за да помислят, също се опитаха да извадят оръжията си. Само един измежду тях осъзна цялата обреченост на подобна стъпка и отчаяно се развика: „Не! Не!“. Твърде късно.
Хауард беше дал ясна заповед — стреляйте само в краен случай. Не им оставаше друга възможност, освен да изпреварят стрелбата на терористите.
През следващите няколко минути всичко протичаше пред очите на Хауард като в забавен кадър от някакъв филм. Той долавяше като в мъгла чаткането на автомата, задавените, обезумели от ужас викове.
… Един едър, брадат мъж беше разсечен от картечен откос в мига, в който извади автомата си…
… Другият, който крещеше „Не!“, се хвърли на пода, свит в почти ембрионална поза, стиснал главата си с ръце…
… Един слабичък мъж, започнал да оплешивява, насочи автомата си към Хауард. Всяка подробност в този миг се запечатваше в съзнанието му поразително ясно — той забеляза дори пръстена на десния показалец на терориста. Украинецът нямаше време да натисне спусъка — Хауард го изпревари и го простреля със собствения си автомат почти от упор. Видя зейналата рана на слепоочието — и пръсналия се пред очите му кървавочервен мехур…
Беше го направил на решето — при положение, че можеше да стреля само веднъж. Усещаше главата си замаяна от миризмата на барут. Ушите му пищяха.
Събитията се бяха развили твърде бързо.
Битката беше приключила и хората му отвеждаха оцелелите терористи с вдигнати нагоре ръце. Сред тях беше и оня, който крещеше панически…
Мъртви бяха девет от общо двайсет и двамата терористи. Имаше и шестима ранени — двама от които бяха в критично състояние. Никой от хората на Хауард не беше пострадал.
А той самият… беше убил човек лице в лице и миг преди това беше видял смъртта в очите.
— Сър — чу гласа на Фернандес. — Време е да се изтегляме.
— Да, сержант. Имайте готовност.
Погледна часовника си. Бяха действали изключително бързо — още нямаше дванайсет.
Имаха десетина минути толеранс, преди местните власти да се намесят според уговорката.
— Хайде, момчета — обърна се Хауард към хората си, — изнасяме се.
Той се изкашля и прибави:
— Добра работа свършихме.
Всичко беше приключило благополучно, но вместо да изпита обичайната възбуда, изведнъж се беше почувствал стар и уморен. Нищо героично нямаше в тази тяхна победа — изходът беше предопределен, всички шансове бяха на тяхна страна. Бяха по-опитни, по-добре въоръжени и организирани. Чисто и просто бяха вкарали „противника“ в капан — тоест не беше истинска битка, а по-скоро игра на котка и мишка.
Иначе казано, нямаше какво чак толкова да се гордеят.
Но поне не бяха оплескали нещата — това все пак беше нещо.
15
Вторник, 21.09.2010, по обяд
Куонтико
Тони Фиорела упражняваше за пореден път „семпок“ и „депок“ — движения, които позволяваха бързо да се придвижи от изправено в седнало положение и обратно, при това без да сваляш гарда. За тях се изискваха силни мускули и добро чувство за равновесие и тя се бе погрижила да ги включва колкото може по-често в обичайните си упражнения, за да може да ги отработи добре. В силат поначало бяха застъпени много „приземни“ техники и отскокът от седнала в изправена позиция беше от изключителна важност.
Упражненията бяха свързани с огромно натоварване в долната част на тялото и Тони вече дишаше тежко. Беше цялата обляна в пот, когато в тренировъчната зала се появи Джес Ръсел. Този път не се беше изтупал като преди — беше с кецове и избеляла черна тениска.