А можеше и нарочно да му беше погодила такъв номер — ако се досещаше нещо…
На вратата се почука леко. Вдигна глава и видя насреща си Джон Бенети — Акулата. Младият мъж напълно отговаряше на прякора си — бърз, атлетичен и безмилостен, той можеше да те разпори, без да му мигне окото. Беше завършил бизнес в Корнел и беше достоен представител на младата смяна професионалисти, които работеха за Фамилията — също толкова хладнокръвни и непоколебими като предците си, но вече значително по-образовани и готови да придадат на бизнеса напълно приличен, „законен“ вид. Е, разбира се, имаха си някои недостатъци — понякога бяха прекалено амбициозни и започваха да си въобразяват твърде много, но лесно можеха да бъдат поставени на мястото им. Геналони знаеше как да се оправя с тях — никое куче не хапе ръката, която го храни, и той беше щедър с онези, които го заслужаваха. В края на краищата, повече неприятности му бяха създавали именно тъпанарите — човек никога не знаеше кога ще го издънят. А колкото до останалото — Геналони знаеше златното правило — бъди нащрек, не се доверявай никому напълно.
Акулата беше заел мястото на Сампсън до неговото завръщане. Ако изобщо се върнеше. Геналони вече не вярваше особено в това и цялата тази работа никак, ама никак не му харесваше.
— Казвай, Джони.
— Шефе, не можахме да открием нищо ново за Луиджи. Пуснахме в ход всички връзки, нагоре и надолу по каналите. Нищо, сякаш е потънал вдън земя.
— Продължавайте да търсите — кратко нареди Геналони, но около устата му се беше образувала сурова гънка. Някой определено щеше да съжалява за това. Поне един сигурно щеше да си го отнесе. Селки още не беше предприел нищо, но той си разбираше от работата и нямаше нужда от подканяне. Вероятно подготвяше почвата… Той беше изпечен убиец и пипаше тънко.
Подвижният телефон запиука.
— Да? — малко нервно вдигна слушалката Геналони.
— Жена ви, шефе.
— Господи, не ме свързвай. Току-що съм тръгнал. В неизвестна посока. И съм си забравил клетъчния телефон.
— Ясно, шефе.
Геналони поклати глава. Срещу него Джони се подсмихваше.
— Какво се хилиш… От кога си женен? Сигурно няма и година.
— Скоро ще станат две години, сър.
— Както и да е. Още нищо не знаеш. Друга песен ще пееш след петнайсет години…
Усмивката на Джони стана още по-широка.
Геналони сви рамене. Джони беше само на двайсет и четири и морето все още му беше до коленете. С течение на времето щеше да разбере, че животът непрекъснато поднася изненади.
— Нали си учил история?
— Това ми беше втората специалност.
Геналони прекрасно го знаеше, но предпочиташе да се представя за по-неосведомен, отколкото всъщност беше. Когато подценяват някого, хората стават по-непредпазливи. И тогава спокойно си ги водиш за носа…
— А случайно да си чувал за Мери Катрин Хорони?
— Нямам спомен… — замисли се Джони.
— Унгарска проститутка, известна с прозвището Кейт с големия Нос.
— О, да, сега се сещам. Гаджето на Док Холидей.
— Така… така. Има хляб в теб. Та тази Кейт била една курва, пиянде и кавгаджийка. Мотаела се с една банда пройдохи, от ония, дето не знаеш за какво ще ти резнат главата. Уж се била хванала по-сериозно с Док, но въпреки това не мирясвала — лягала с който й падне. Веднъж го измъкнала от затвора, където бил влязъл за убийство, като самата тя наръгала пазача, без да й мигне окото. През 80-те открила първия бардак в Тумбстоун — дупка, в която работели десетина момичета. Клиентите пиели евтино уиски, стреляли се, ръгали се с ножове…
Междувременно двамата с Док също не си живеели мирно и тихо — не минавал и ден без някой някого да натупа. Док не си поплювал, но и Кейт го налагала здраво. След като Холидей се поминал, Кейт си продължила, както тя си знаела. По едно време се излъгала дори да се омъжи, но бракът й не траял дълго. И така, скитала нагоре-надолу, докато имала сили. Накрая, през 1940 г., свършила в приюта. Била на деветдесет.
— Е, и? — сви рамене Джони. Беше изслушал историята с интерес.
— Ами ето какво — тази жена е упражнявала рискова професия, при особено опасни обстоятелства. Събирала се е с най-големите главорези и с какви ли не отрепки… Нали така?
— Да. И какво?
— Това, че и косъм не е паднал от главата й. Минала е през целия този ад, преживяла е всичко и всичко е… надживяла. Умряла е в леглото си — от старост. — Той помълча многозначително, после продължи: — Знаеш ли какво са казвали нашите войници в Дакота, когато се опитвали да изтребят индианците? „Ако попаднеш в плен на индианците, моли се да не те дадат на жените…“ Схващаш ли вече? Една жена ще те купи и ще те продаде, запомни го от мен. Окото й няма да мигне, ако ще червата ти да се влачат. Каквото и да ти разправя, колкото и да е добра в леглото, не й се доверявай прекалено много. Нека да си знае мястото. Затворите са пълни с нещастници, които са имали глупостта да се раздрънкат пред някоя жена и след това да я зарежат… Дори не подозираш на какво са способни жените. Имай го предвид.
— Окей, шефе.
— А сега отивай да подгониш федералните и да видиш каква е тая работа с Луиджи…
Останал сам, Геналони се усмихна, доволен от себе си. Биваше го да изнася лекции, не можеше да се отрече.
19
Вторник, 28.09.2010, 18:54
Вашингтон
Предрешена като Филис Маркхам, Селки куцукаше към къщата на набелязаната жертва, а пуделчето бодро подтичваше около нея и припикаваше всяко второ храстче.
Ченгетата от ФБР ги нямаше на обичайното място. Жалко. Обичаше предизвикателствата — те придаваха тръпка на професията й. Не се искаха особени умения да ликвидираш някой, който живее сам. И така изолиран. Задача, много под нивото й.
Освен, разбира се, ако не вложеше малко въображение.
Точно това смяташе да направи и вече имаше готовност за действие. Беше изучила навиците на жертвата си до най-малките подробности. Знаеше например, че обича пикантната китайска и мексиканска кухня, особено пиле с подлютен сос. Знаеше точно в колко излиза да потича сутрин и няколко пъти дори се беше засичала с него. Знаеше за бившата му жена и дъщеричката му, които сега живееха в Айдахо. Знаеше, че обича да човърка разни стари автомобили и прекарва голяма част от свободното си време в гаража. Знаеше дори, че помощничката му е хлътнала по него — имаше нюх за тези неща. Той обаче изобщо не се усещаше. Знаеше с най-голяма точност физическите му данни, както и това, че новата му длъжност не му допадаше особено. Само едно не можеше да разбере — защо Геналони го е взел на мушката.
Скаут беше доловил някакво раздвижване в храстите и стана неспокоен. Остави го да полае — най-вероятно надушваше някоя котка. Но Скаут прекали — дърпаше каишката и лаеше неистово, готов да се впусне в лудешка гонитба. Не млъкна дори когато Селки му се скара. Горкото дребосъче. Изживяваше се като велик ловец — гласът на кръвта, какво да се прави…
Изобщо беше забелязала, че дребните породи налитат по-настървено. Кой знае, сигурно по този начин и те избиваха комплекси… Веднъж в живота й я беше ухапало куче — нищо и никаква хрътка, но ухапването си го биваше.
Отново се замисли за набелязаната жертва. Изглеждаше свестен мъж — от онези на изчезване. Беше привлекателен и имаше хубава усмивка. Обичаше професията си, страдаше от раздялата с дъщеричката си и… в живота му нямаше жена, поне на този етап. От което следваше, че вероятно още не е прежалил бившата. Така че, погледнато в по-широк план, не беше от хората, от чието ликвидиране човечеството нищо не би загубило. Тъкмо напротив.