Е, поне вече знаеше кой от тримата ще бъде новият президент на Украйна.
Четвъртък, 30.09.2010, 23:00
Вашингтон
— Досега не си виждал как убиват някого, нали, Скаут?
В отговор кученцето само помаха с опашка, отклонило за момент вниманието си от обичайното му занимание да препикава храстите.
Селки, дегизирана като госпожа Филис Маркхам, се приближаваше към къщата на „обекта“. Беше решила да се заеме с изпълнението на задачата. „Обектът“ беше още буден (малко по-късно от обичайния за него час) — лампата в стаята му светеше. Всичко щеше да свърши бързо, след което добродушната старица Филис Маркхам щеше завинаги да изчезне от този квартал — и от лицето на земята.
Селки се наведе, погали кученцето и откачи каишката му, шепнейки:
— До мен, Скаут, стой до мен.
После приглади елегантните си бели ръкавици, стисна по-здраво бастунчето си и закуцука напред. Кученцето се движеше плътно до нея и на пръв поглед изглеждаше, че още го държи за каишката. Още повече, че хората виждат онова, което са свикнали да виждат.
Вече в непосредствена близост до къщата на Майкълс Селки си пое дълбоко дъх няколко пъти. Колкото и пъти да беше вършила това, винаги й се качваше адреналинът и сърцето й биеше като лудо. Има неща, с които не се свиква. Пък и това си беше част от тръпката и кой знае дали, ако започнеше да свиква, нямаше да спре, колкото и пари да й предлагаха. Да загуби чувството си за самосъхранение би означавало да изостави всяка предпазливост, а това вече беше опасно. Докато сега всяка фибра от тялото й беше нащрек, сетивата й се бяха изострили до крайност и тя вдъхваше ароматите на есенната вечер, всеки един от които можеше да назове безпогрешно. Вечерният ветрец приятно галеше кожата й и покрай нея, под меката светлина на звездите, пробягваха призрачни сенки на прилепи. Всичко това също беше част от преживяването — то придаваше на живота неповторим, леко тръпчив вкус.
Само така според Селки можеше да се оцени великото чудо на битието.
Озърна се, за да се увери, че наоколо няма жива душа, и посочи на Скаут храстите вляво от вратата.
— Хайде, Скаут, долу! Добро момче. Стой долу!
Скаут послушно залегна и остана в прикритието. Имаше готовност да стои така поне час, до второ нареждане — по-тих от водата, по-нисък от тревата.
Но Селки щеше да приключи за пет минути.
Тя се приближи до входната врата и позвъни.
Алекс Майкълс вече клюмаше сънено над техническия доклад на коленете си. Позвъняването го стресна. Учудено погледна часовника. Кой ли можеше да бъде по това време?
Скочи от леглото и се наметна с халата.
Отново се звънна.
Алекс се намръщи и разтърка натежалите си клепачи. Сигурно го търсеха по работа.
Но защо просто не му бяха позвънили, а се налагаше да идват чак дотук?
За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.
Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.
Отвори широко вратата.
— Съжалявам, наистина съжалявам… — забъбри старицата. — Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…
— Не се притеснявайте — усмихна се Алекс. — Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.
— О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…
— Не, не, елате, няма никакъв проблем! — увери я той и отстъпи назад.
Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:
— Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.
— Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.
Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.
— Чухте ли? — възкликна той и се обърна назад…
… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.
Тя изведнъж замахна…
О, по дяволите!
Майкълс се опита да направи две неща едновременно — да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му — това му спаси живота.
— Майната ти — процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака — такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.
Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му — също…
Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…
О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!
Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…
То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.
Дамата се извъртя и побягна. Боже, колко беше бърза! Алекс не вярваше на очите си. Вече почти беше стигнала до входната врата. На такова голямо разстояние тейзерът не действаше…
Алекс хукна след нея. Тази жена може и да беше самият дявол, но това си беше неговата къща и как се осмеляваше да нахлува така?!
Отдалечавайки се, тя извика нещо, но Алекс не чу добре какво. Във всеки случай беше набрала добра скорост — спринтираше като олимпийски атлет, бабката му с бабка! Вече знаеше, че това е маскировка и все пак гледката би била доста смешна, ако на някой му беше до смях…
След малко Алекс се отказа от преследването. Безсмислено беше да се опитва да я догони по чехли и халат. Пък и… пряката опасност беше отминала. Бабето си беше плюло на петите. Не му оставаше друго, освен да повика полиция.
Тръгна навътре към къщата, но изведнъж нещо прошумоля в храстите. Алекс насочи натам червения лазерен лъч.
— Стой, ще стрелям! Кой е там?
Никакъв отговор.
Алекс пристъпи внимателно напред.
На земята лежеше и лекичко помахваше опашка, вперило поглед в него, пуделчето на старата дама.
Майкълс поклати глава.
Наведе се и погали кученцето.
— Хайде, Скаут, ела, момчето ми.
Пуделчето близна ръката му.
Алекс въздъхна, гушна го и се изправи.
Какво, за бога, ставаше тук тази нощ?
22
Четвъртък, 30.09.2010, 23:55
Вашингтон
По дяволите! О, по дяволите!
Селки удряше с юмрук кормилото, все още бясна, и караше надолу по магистралата.
Знаеше, че е излишно да се ядосва и да хаби енергията си. Станалото — станало. Нещата не можеха да се върнат, пък и… сама си беше виновна. Беше дала на кученцето команда „Легни долу!“, но не му беше заповядала: „Мълчи!“. Проклетите котки бяха свършили останалото…
Ама че глупав пропуск. Беше се издънила като някой аматьор и умираше от яд, макар и да съзнаваше колко безполезно е това. Отново заблъска кормилото.
Винаги ставаше така. Или имаш късмет, или нямаш. От най-малката грешчица всичко може да отиде по дяволите, както и вървеше — убедила се беше в това. Едно излайване беше провалило всичко. Едно излайване във възможно най-неподходящия момент. Защото, ако Алекс се беше обърнал секунда по-рано, тя щеше да си е приветливата стара дама, облегната на бастунчето. А секунда по-късно всичко щеше да е вече свършило и Алекс да лежи на пода и кръвта му да изтича…