— Какво се хилиш, Джими?! Изобщо не е смешно.
— Даже е трагично, нали? Зависи обаче от коя страна ще го погледнеш. Е, братле, какво толкова — веднъж се мре, но и веднъж се живее. Така че… бъди мъж!
И Джими Джо засмяно го потупа по рамото.
Петък, 01.10.2010, 21:45
Грозни
Плеханов седеше на стола си и дишаше тежко — току-що бе излязъл от програмата за виртуална реалност и още не можеше да дойде на себе си след лудешката гонитба. Как ли все пак този млад американец, един от членовете на Мрежата, беше успял да се добере до него? Вярно, че Плеханов беше успял да го обезвреди и да му се измъкне, но истината беше, че му се размина на косъм. Не биваше да допуска подобни инциденти.
Отново си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои и да забави учестеното си дишане. Е, добре, безспорно той беше най-добрият, но не беше единственият добър програмист. Със сигурност имаше поне още десетима, които също не бяха за подценяване. Неслучайно беше устроил оня капан на командира им Дей, за да отклони вниманието на хората им от онова, което беше замислил. Най-добрите компютърни специалисти на Мрежата не бяха от неговия ранг, но класата им беше доста висока и предпочиташе да ги държи на разстояние. Защото освен всичко съществува и фактор „късмет“ и всеки един от тях би могъл да бъде много опасен, ако попаднеше в подходящо време на подходящото място. Както всъщност беше сега.
Той разтърка очи. Факт — противникът го беше забелязал. Въпреки че никога не изключваше подобна възможност и си имаше канали за бягство, все пак беше доста неприятно… Проклета случайност! Но дали беше само случайност? Познаваше неколцина от членовете на Мрежата, бяха съобразителни, ловки и бързи, но им липсваше достатъчно опит. Някои от тях още имаха мляко около устата… Старостта си имаше своите предимства — реакциите може и да бяха позабавени, но някои способности се развиваха и изостряха — нюхът за разни машинации например. Това преимущество на играчите от класа, умението да се намират вратички идваше с възрастта — младите все още играеха по правилата или пък когато ги нарушаваха, го правеха прекалено грубо. Колкото до Плеханов, той вече беше овладял до съвършенство изкуството да се действа подмолно.
И все пак малко повече предпазливост не беше излишна. Имаше още върху какво да поработи. Беше се оказал достатъчно бърз, за да се измъкне, но не биваше да се задоволява с това. Рискът беше прекалено голям. Най-сигурното беше да им хвърлиш прах в очите и да ги държиш на разстояние.
Не да те преследват и ти да им бягаш, а изобщо да си нямат и понятие какво става зад гърба им — това се иска от един перфектен играч. А Плеханов почти беше успял да го постигне.
Междувременно щеше да продължи обиколките си. Следващите спирки в маршрута бяха Беларус и Киргизстан. Не след дълго щеше да пожъне, каквото е посял. И това щеше да стане скоро, много скоро.
Петък, 01.10.2010, 16:02
Куонтико
Обаждаше се шефът на Майкълс с неособено добри новини.
— Президентът е загрижен, Майкълс. Минаха повече от три седмици…
— Давам си сметка за това, сър… — Даваше си сметка и колко притеснено звучи гласът му.
А Уолт Карвър беше човек, който умееше да долавя нюансите — неслучайно се беше издигнал до шеф на ФБР. Той каза само:
— Не се вкисвай. Длъжен бях да ти напомня. Въпрос на политика…
— Разбирам, сър.
— Трябва да имаме нещо черно на бяло. Нещо, което да им подхвърлим, за да им запушим устата. Говоря ти съвсем откровено. И главното, не разполагаме с никакво време — два-три дни, не повече.
— Ясно ми е…
— Досега успявах да ги убедя да те оставят на мира, но се боя, че до понеделник трябва вече да разполагаме с нещо конкретно. Най-късно до вторник.
— Ще го имам предвид, сър.
Когато разговорът с Карвър приключи, Майкълс се изправи и неспокойно се раздвижи напред-назад из кабинета си. Не го свърташе на едно място. Имаше нужда от някакво физическо усилие, за да изразходва част от нервното напрежение. На всичко отгоре тази нощ му се размина на косъм… А сега самият президент на Съединените щати започваше да нервничи по повод твърде дълго проточилото се разследване… Само това му липсваше. Не беше нужно Карвър да го подканя да побърза — той и сам знаеше: не успееше ли да разплете този случай, с кариерата му беше свършено.
Е, добре, независимо от всичко, за него наистина беше важно да разкрие убиеца на Дей. Но дори да предположим най-лошото и разследването да удареше на камък, тогава какво? Щяха да го изритат от поста, на който и без това не държеше особено. Не и на цената, на която го беше получил.
Внезапно изпита неудържимо желание да се обади на дъщеря си. Погледна часовника. Минаваше четири, но в Айдахо беше ранен следобед — там времето беше с няколко часа назад. Нямаше представа дали Сю се е прибрала от училище и ако не — дали имаше мобифон, на който да й позвъни. Изобщо толкова много неща не знаеше за дъщеричката си. А би трябвало да ги знае. И какво, да предположим, че й позвънеше посред часа — какво щеше да й каже? Здравей, миличка, татко нещо го е стегнала шапката, снощи щяха да му видят сметката, а на всичко отгоре май ще го изритат от работа… Само щеше да я притесни.
Изпитваше остра нужда да поговори с някой, да излее всичко, което му се беше насъбрало… И в същото време сам не смееше да си го признае и трупаше всичко навътре. Не беше от хората, които се оплакват — не виждаше смисъл в това. Пък и… какво право имаше да натоварва някой със собствените си проблеми?
Може би най-доброто решение беше да прескочи до гимнастическия салон и да се поизпоти на уредите. Физическото натоварване щеше да снеме част от напрежението и мисълта му щеше да се поизбистри. Главата му сега и без това тежеше като пълна с олово и не можеше да роди нищо. Съзнанието му беше прекалено затормозено и нямаше никакъв смисъл да виси зад бюрото в това състояние.
А и изобщо — мразеше да седи зад бюро. Това не му беше присъщо.
Петък, 01.10.2010, 16:42
Куонтико
Джей Гридли влезе в магазинчето „Кейн Мастърс“, намиращо се в селцето Инклайн, някъде в щата Индиана. Беше го издирил с виртуалната си програма, въпреки че точно в този момент го теглеше много повече към Ню Орлиънс, по следите на оня безумен програмист. Почти го беше пипнал, но все пак случилото се не беше напразно — успя да добие представа за начина му на придвижване, за стила му на работа и главното — да се добере до една от банковите му сметки. Това не беше никак малко и нямаше търпение час по-скоро да се заеме отново с преследването. Този път нямаше да го остави да му се изплъзне толкова лесно.
Но след опита за покушение срещу Алекс Майкълс миналата нощ сега имаше и друга, още по-неотложна задача.
Плъзна поглед по рафтовете, където бяха наредени излъскани до блясък бастунчета и тояжки за бойни изкуства, изработени от дъб или орех. Освен тях имаше и видеокасети със самоучители, наръчници, кожени якета, тениски с емблеми и всевъзможни бойни пособия.
Дребничка, миловидна китайка се усмихна насреща му.
— Какво мога помогна вас, сър?
Гридли й подаде бастунчето, използвано в нощта на нападението над Алекс.
— От вашите ли е?
— О, да, един от моделите на инструктора. Има ли проблем?
— Всъщност не. Доколкото знам, върши работа. По-скоро бих искал да получа информация за притежателя… Мога ли да погледна книгата за продажбите?
Усмивката изчезна от лицето на младичката китайка.
— Боя се, че този вид информация е поверителна, сър. Не съм упълномощена да…
— Мога ли да говоря с управителя?
Появи се някакъв висок мъж, който гледаше доста мрачно.
— С какво мога да ви услужа?
Гридли показа личната си карта на специален агент от Мрежата и отново посочи бастунчето:
— Било е използвано в опит за покушение срещу федерален агент. Интересува ме кой е неговият притежател. Как бих могъл да науча това?
— Боя се, че не е възможно, сър.