Тайрън хвърли поглед назад.
Насрещният вятър разпиляваше косите на Бела като златист плащ — прекрасна гледка.
— Много лесно! Ако сценариите ни са съвсем различни, моята програма просто ги наслагва върху неговата, като някои основни характеристики остават същите, а всичко останало се трансформира. Ако програмите ни са сходни, моята чисто и просто приема неговия конкретен образ. Винаги можеш да избереш една или друга програма, а конкретните образи, например този камион, се явяват носители на определена информация — в този случай доста голяма по обем, затова се и движи толкова бавно.
— Мисля, че започвам да схващам.
Тайрън увеличи скоростта и моторът профуча покрай тромаво движещия се камион само секунди преди в другото платно да се зададе един автомобил.
— Уау! — затаи дъх Бела.
— Само се дръж здраво — засмя се Тайрън.
— Значи използваш готов сценарий?
— В този случай, да. Но съм направил някои промени…
— Нима си могъл?
— Разбира се. Мога дори да създам своя собствена програма, от начало до край, но предпочитам да си избера някоя готова и да си я дооформя по мой вкус.
— Колко интересно… Ще ми покажеш ли как става всичко това?
— С удоволствие. Не е толкова сложно.
— Страхотно!
В този миг Тайрън си спомни разговора с баща си. „Предложи им нещо, което противникът ти не може…“
Ако условно приемем Менгемето за „противник“, баща му беше напълно прав. В едно отношение Ле Мот не можеше да се мери с него и Тайрън щеше да се възползва от това. А Бела беше в състояние да оцени предимството му и ако е рекъл Господ, може би беше на път да я спечели!
Спряха на светофара на едно кръстовище. Вляво от тях се падаше Кибердържавата. Дали пък да не се поразходеха из нея? Тайрън я беше посещавал два-три пъти и всичко му се беше сторило много интересно, при положение, че само ако се включиш, имаш достъп до най-забележителните неща… Според него си струваше, но баща му, като човек от старото поколение, беше на съвсем друго мнение: „Да станеш гражданин на някаква си измислена компютърна държава… врели-некипели!“.
Потънал в мислите си, Тайрън за малко да не обърне внимание на синия корвет, който профуча.
Но някъде в периферията на съзнанието му светна червената сигнална лампичка: „Тревога! Син корвет… Син корвет…“.
Имаше нещо, но какво… Тайрън трескаво се мъчеше да си припомни.
Ами да! Съобщението на Джей Гридли по имейла: „Момчета, отваряйте си очите на четири за костюмиран тип в син корвет“.
Не беше успял да види шофьора, а и пред него чакаха още три автомобила. Може би беше някакво съвпадение… Ами ако не беше? Не трябваше ли да провери, за да е сигурен? И какво точно щеше да обясни на Бела?
Самата истина, как какво!
Да не би случайно Менгемето да оказваше съдействие на някой федерален агент?
Тайрън даде газ и се промуши покрай спрелите автомобили. Чуха се няколко възмутени клаксона.
— Ей! Имаме ли право?
— Не съвсем — уклончиво отвърна Тайрън, — но ни се налага.
Завиха в посоката, в която бе завил корветът.
— Ето! Виждаш ли оня син автомобил?
— Аха…
— Трябва да го проследим. Искам да се уверя в нещо. Помагам на… един приятел от Мрежата — изплю камъчето Тайрън.
— Сериозно?
— Напълно. На Джей Гридли, техния спец по компютрите, от време на време му изпълнявам някои поръчки.
— Уха!
Дали му се стори, или Бела наистина се беше притиснала по-силно до него?
— Ще можем ли да го настигнем?
— Съмняваш ли се? Само се дръж здраво!
Неделя, 03.10.2010, 21:58
Грозни
Плеханов се прибираше след посещението на банката в Цюрих, когато забеляза настигащия го мотор. В първия момент се притесни и смръщил вежди, се загледа в огледалцето за обратно виждане. Моторът се приближи и се опита да го задмине — доста неблагоразумно от негова страна, като се има предвид огромният камион, който приближаваше в насрещното платно. Моторът се размина с него буквално на косъм. Плеханов го проследи с любопитство. Така си и мислеше — бяха двама тийнейджъри и момчето искаше да се изфука пред гаджето си.
Нямаше повод за притеснение — ясно, че изобщо не им пукаше за него.
Луди глави! Плеханов въздъхна… Мислеха си, че откриват света. Вятър и мъгла…
Нямаше нищо ново под слънцето. Всъщност самият той изобщо не съжаляваше за изгубените илюзии и не би искал да се върне на мястото на тоя хлапак — да замени натрупания опит с лекомислието на младостта. Спомняше си какво е да те тресе хормонът и да си мислиш, че светът е в краката ти. Тепърва щяха да научат правилата на играта. А някои от тях животът щеше да изхвърли през борда.
Плеханов предпочиташе сегашната си възраст — вече беше врял и кипял, самият той щеше да диктува правилата. Време беше да изиграе картите си. И щеше да го направи по най-добрия начин.
28
Неделя, 03.10.2010, 14:20
Куонтико
Джей Гридли се носеше по шосето в Монтана, когато изведнъж във виртуалния му сценарий се вмъкна съвсем реален телефонен звън.
— Ало?
— Мистър Гридли? — звънна момичешки глас в слушалката.
Гридли смръщи вежди.
С личния му компютърен код разполагаха една шепа хора и никой от тях не би следвало да го нарича „мистър“.
— Кой се обажда?
— Името ми е Беладона Райт. Приятелка съм на Тай Хауард. Тай нямаше време да се обади и помоли мен. Спешно е! Мисли, че е открил синия корвет и в момента е по следите му. Ще ви дам координатите му в сценария… — избърбори момичето почти на един дъх.
— Къде се намира?! — възкликна Гридли.
Бела издиктува координатите и Гридли незабавно ги вкара във виртуалната програма на компютъра си.
— Благодаря ви за съдействието, госпожице Райт. Предайте на Тай, че идвам веднага. Доскоро!
Гридли понечи да се включи в сценария още на момента, но изведнъж се сепна — ако колата наистина беше търсената, възможно беше шофьорът също да е запомнил вайпъра — нямаше смисъл да рискува и да бие прекалено на очи.
Щеше да се спре на най-незабележимия стандартен модел — син неон на две години.
Кажи-речи всяка втора кола по виртуалните пътища изглеждаше така — беше кола, която лесно можеш да зарежеш, идеална за новаци и такива, които не държаха на нещо специално. Докато вайпърът беше съвсем друго нещо — стилна кола от висока класа, която не можеше да остане незабелязана.
Е, сега вече спокойно можеше да се включи в преследването.
Оказа се, че посочените от Гридли координати бяха на един крайпътен автосервиз и бензиностанция.
Гридли остави колата на паркинга и излезе навън, като се оглеждаше. Почти веднага забеляза мотора на Тайрън, паркиран недалеч, и младия си приятел в компанията на едно много хубаво момиче. Самият Тайрън още не го беше видял.
Сценарият беше наистина реалистичен — спрелите камиони бяха покрити с прах, а хладният есенен въздух беше пропит с миризмата на бензин.
Гридли се приближи към двамата тийнейджъри.
— Здрасти, Тай.
— О, Джей Джи! Запознай се с… Беладона.
— Приятно ми е. Нали с вас разговаряхме по телефона? Радвам се да ви видя. В действителност ли изглеждате така?
— Дори още по-красива — смело отвърна Тайрън и изведнъж заби поглед в носовете на обувките си.
Гридли се усмихна разбиращо. Добре че приятелят му беше доста мургав, иначе щеше да е почервенял като домат.
Момчето вдигна глава и погледна към ресторанта, пред който беше паркиран синият корвет.
— Ето колата. Шофьорът е вътре, в ресторанта.
— Благодаря ти, че ме повика, Тай. Провери ли вече табелата на колата?
— Фалшив регистрационен номер.
— Така се и очакваше.
Тайрън се обърна към момичето, което ги слушаше с интерес, и обясни:
— Много често се постъпва така — за по-голяма анонимност. Вкарваш фалшиви данни — име, адрес, самоличност, регистрационен номер на колата… Затова едно от най-важните правила във виртуалния свят е…