— … не вярвай на всичко, което виждаш — довърши вместо него момичето и се усмихна. — Аз може и да съм новачка, Тай, но съм чувала едно-друго…
Тайрън отново заби поглед надолу и замълча притеснено.
Гридли поклати глава. Хлапето беше хлътнало до ушите. А и момичето си го биваше.
— Е, има ли още нещо интересно? — побърза той да смени темата.
— Кара бързо, много уверено, почти винаги успява да хване зелената вълна.
— Значи е… вътрешен човек.
— Без съмнение.
— В смисъл? — вдигна вежди момичето.
— Експерт по компютрите, свикнал с подобни сценарии, най-вероятно програмист или нещо подобно.
— А все пак мога ли да попитам защо го следите?
— Ще ти отговоря, но не точно сега. Информацията е доста… поверителна.
— Значи е нещо сериозно.
— И още как. Засега мога само да ти кажа, че този тип е опасен… с него шега не бива. — И Гридли се обърна към Тайрън: — Смяташ ли, че ви е забелязал?
— Когато го задминахме, със сигурност. Ако пак ни види, ще се сети.
— В такъв случай, ако искате да участвате в преследването, ви предлагам да оставите мотора тук, на паркинга, и да дойдете при мен в колата. Да видим дали този път ще успее да ни се измъкне.
Тай и момичето се съгласиха на драго сърце. Двамата седнаха един до друг в колата.
Гридли се усмихваше вътрешно, като ги гледаше. На тази възраст да седиш на задната седалка до красиво момиче си беше вълнуващо преживяване. Пък и… не само на тази възраст.
Едва бяха седнали в колата, когато Тай възкликна развълнувано:
— Ето го! Излиза!
И действително, излезлият от ресторанта мъж се запъти към корвета. Сърцето на Гридли лудо заби! Той беше!
Вече нямаше никакво съмнение. Досега му се струваше, че е обикновено съвпадение — не беше очаквал подобна дързост или… неблагоразумие от страна на изпечен хакер — да продължи със синия корвет, който вече е бил забелязан веднъж. Може би разчиташе прекалено на високата си класа и на собствената си недосегаемост и точно това щеше да се окаже слабото му място!
— Той ли е? — попита Бела със затаен дъх.
— Самият той.
— Страхотно!
— Пипнах ли те, приятелче? — промърмори Гридли и включи микрофона за свръзка.
— Внимание, внимание. До всички постове на Мрежата. Говори Джей Гридли, личен код Джей Джи — шест-пет-осем-девет-девет. Имам спешно съобщение… — И Джей докладва отличителните белези на синия корвет и шофьора му с най-големи подробности.
Отзад Тайрън разясняваше на момичето:
— Прави това, в случай че го изпуснем. За да имат готовност да ни окажат съдействие.
— Защо, има ли вероятност да ни се измъкне?
— Доста голяма. Явно е доста опитен и рано или късно ще усети, че има „опашка“. И тогава ще се опита да ни надхитри и да се изплъзне… дори с риск да унищожи цялата си виртуална програма.
— Мислиш ли, че би го направил?
— Аз на негово място бих го направил. Правило номер едно при компютрите гласи: длъжен си да се подсигуриш. А той винаги досега се е справял доста успешно. Но… за това ще мислим, като му дойде времето. А сега… затегнете коланите и напред.
Неделя, 03.10.2010, 15:00
Албъни, Ню Йорк
Мора Съливан плати на фирмата за обучение на породисти кучета стойността на пуделчето. Направи го, като преведе парите по сметка, и то чрез посредничеството на други две компании. Предпазливостта не беше излишна — на този етап не биваше да допуска повече издънки.
Беше си направила равносметка и беше взела решение да действа твърдо. Беше още млада — навлизаше в най-хубавата си възраст, здрава телом и духом — и дори в превъзходна форма. Същевременно беше придобила незаменим житейски опит и безпогрешни инстинкти. Беше натрупала цяло състояние, за което мнозина можеха само да сънуват, и знаеше, че беше дошъл моментът да се оттегли от сцената и да се порадва на живота. Селки щеше да остане само като спомен от миналото й — щеше да се погрижи занапред никой да не може да я свърже с всичко онова, което възнамеряваше да остави зад гърба си.
Но в момента най-неотложният проблем беше Геналони.
Той също трябваше да се превърне в част от миналото й, и то час по-скоро.
Това всъщност нямаше да бъде кой знае колко трудно. Селки предвидливо разполагаше с достатъчно информация за клиентите си и знаеше слабото място на всеки един от тях. Геналони например се беше обградил с бодигардове, беше се подсигурил с високоплатени адвокати и подкупни ченгета, но домът на любовницата, която посещаваше тайно, не беше толкова непристъпен.
И така, първо щеше да види сметката на Геналони, а след това щеше да довърши оня самотник във Вашингтон, с откритата физиономия.
След което щеше да си даде заслужена почивка на някое слънчево, екзотично място — може би на Хаваите или в Таити.
Някъде далеч от цивилизацията, където нямаше да хаби нерви и непрекъснато да поглежда часовника… Имаше нужда от промяна — и установи, че я очаква с нетърпение. Във всеки случай, нямаше намерение да скучае.
29
Неделя, 03.10.2010, 23:05
Северната Евро-азиатска магистрала
Плеханов тихичко изруга на руски.
Току-що беше установил, че си има „опашка“. Но гневът беше лош съветник — трябваше да се овладее и да действа възможно най-бързо.
Преследвачите му бяха с невзрачен малък седан, подобен на много други из мрежата и извън нея. Може би дори нямаше да му обърне внимание, ако не държеше непрекъснато сметка за тези неща. Вече си беше изработил усет. Не можеше да определи само откъде точно го бяха проследили? И как го бяха открили? Кой беше успял?
Който и да беше, трябваше незабавно да се отърве от него.
А сега-засега щеше да се преструва, че нищо не е забелязал. Така щеше да спечели време.
Сивият седан го следваше плътно, макар и на доста голямо разстояние. Със сигурност събираха информация за него — информация, която би могла да ги насочи, ако попаднеше в ръцете на експерт. Виртуалната реалност работеше със символи и кодове, но всяко нещо имаше конкретна проекция в реалния живот. Програмистите на Мрежата например бяха в състояние да се доберат до истинската му самоличност по метода на изключването.
Тоест щяха да сведат възможностите до минимум, а всяка брънка виртуална информация само улесняваше задачата им. Така че всяка минута можеше да се окаже решаваща — лека-полека те щяха да добият пълна представа за стила му — а всеки добър програмист се отличава със свой индивидуален стил, неприличащ на никой друг, който го характеризира също толкова безпогрешно, колкото и отпечатъците от пръсти и строежът на ДНК-то му. Един истински спец нямаше да има проблем с идентифицирането му — Плеханов беше убеден в това.
Дявол да го вземе!
А вече беше почти в самия край на пътуването си… Естествено, не можеше да се прибере у дома — трябваше да ги насочи в погрешна посока, без при това да събуди подозрението им с твърде рязка промяна на маршрута. Освен това те най-вероятно бяха уведомили и останалите агенти от Мрежата, така че със сигурност по пътя го дебнеха още преследвачи.
Разбира се, в краен случай винаги можеше да паркира край някой крайпътен ресторант… да влезе вътре и да не се появи повече. Това обаче би означавало да остави автомобила си в ръцете им, а с него — твърде много информация за себе си. Не, този вид паническо бягство определено не беше за предпочитане.
Трябваше да измисли нещо друго…
Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.
Веднъж се беше получило — струваше си да опита пак.
Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.