— Трябва да отида до телефона. До тръгването на самолета има повече от час. Остави го да се набута колкото иска… Поне се занимава с нещо.
— Е, аз пък ще прескоча да си взема едно списание.
Ружьо се приближи до редица телефонни апарати и набра номера, който според уговорката се използваше само при извънредни обстоятелства. Плеханов бе пропуснал две последователни обаждания и въпреки че може би нямаше повод за безпокойство, все пак беше редно да разберат какво става.
— Ало, да? — Гласът на Плеханов звучеше някак троснато.
— Наред ли е всичко?
— В общи линии. Възникнаха някои… усложнения. Все още не сте ми представили… проекта, който ви възложих.
Ружьо разбра, че ставаше въпрос за задачата им да отклонят вниманието на Мрежата, което би развързало ръцете на Плеханов.
— Но нали… остава още време до крайния срок — отбеляза той.
— Налага се да побързате. Както казах, възникнаха някои непредвидени обстоятелства.
— Разбирам…
— Италианската компания е направила опит да повтори нашия пръв експеримент. Опитът е бил неуспешен.
Значи хората на Геналони се бяха опитали да ликвидират новия главнокомандващ Мрежата. Странно как са се провалили…
— Ние ли ще трябва да се погрижим?
— Очевидно. Все пак изчакайте второ нареждане, преди да се заемете с поръчката. До ден-два ще ви се обадя.
— Ясно, шефе.
— Това е всичко засега. Дочуване!
Ружьо се вгледа в слушалката, преди да я остави. Знаеше, че благодарение на вградената в нея биомолекулярна матрица, до двайсет секунди записът от това телефонно обаждане щеше да бъде изличен напълно. Биоединицата позволяваше пълно разграждане, за разлика от електронния запис, който по-лесно можеше да бъде проследен.
Значи, пак се връщаха във Вашингтон. Щяха да отседнат в един крайпътен мотел, на около час оттук.
Отиде да съобщи на хората си.
30
Неделя, 03.10.2010, 18:15
Куонтико
Тони Фиорела излезе от сградата на Федералния щаб, вдъхна дълбоко хладния вечерен въздух и се отправи към колата си. На паркинга чакаше някакъв висок мъж с куфарче в ръце.
— О, Ръсти, ти ли си? Мене ли чакаше?
— Да… исках само да ти кажа, че се поразтърсих и събрах малко информация за силат — от компютъра. Литература и… стари записи. Ако смяташ, че биха представлявали интерес за теб, можем да ги погледнем… — Той посочи куфарчето, което държеше.
— С удоволствие.
— А какво ще кажеш… да си вземем и нещо за вечеря?
Тони го погледна поучудено. Очевидно я беше чакал доста време и беше събирал куража да я покани на среща. А имаше и подходящ повод. Въпросът беше — как виждаше нещата самата тя? Струваше ли си да се захваща и докъде щеше да я отведе това?
И все пак… ставаше дума за една вечеря, не за нещо друго. Можеше да остави нещата да се развиват от само себе си…
Тя се усмихна. А как виждаше нещата самият Ръсти?
— Това покана за среща ли е?
Даваше му възможност за отстъпление. Ако беше решил да шикалкави, щеше да започне да увърта: „Не, мадам, само предложих да хапнем, докато изгледаме материалите, така или иначе и без това е време за вечеря…“.
— Да… мисля, че да, мадам.
Тони се разсмя с глас.
— Значи ме каниш на среща и продължаваш да ме наричаш „мадам“? Ръсти, ти наистина си един от най-странните хора, които познавам.
Е, Тони, поставиха ти въпроса ребром, сега решавай. Този твой ученик е мил, симпатичен, наистина привлекателен мъж. Оказа се и доста умен. Очертава му се успешна кариера във ФБР. Всичко това накуп. От друга страна, започнеш ли сериозно да излизаш с него, това би повлияло на взаимоотношенията „учител — ученик“, не мислиш ли? И със сигурност би сложило край на плановете по отношение на Алекс Майкълс. Готова ли си за това? Или предпочиташ още години наред да вехнеш по Алекс, без той изобщо да те забелязва? И в края на краищата, какво толкова — става за въпрос за една вечеря…
— Ами… добре. Да хапнем някъде, защо не? С колата ли си?
— Не, мадам.
— Добре, ще вземем моята. Накъде сме сега?
— Не знам. Не държа на определено място. Държах на компанията.
Тони се усмихна. За своя изненада установи, че всъщност и тя нямаше нищо против компанията му. Дори напротив.
Неделя, 03.10.2010, 19:44
Вашингтон
Алекс изведе Скаут на вечерна разходка, с което предизвика неодобрението на охранителите и в края на краищата се принуди да оглави цяло шествие, в което централно място заемаха те двамата с пуделчето, тържествено ескортирани от двата федерални автомобила. А доколкото знаеше, поне още два автомобила на ФБР кръстосваха улиците на квартала и държаха целия район под око. Всичко четиринадесет агенти бяха натоварени със задачата да го охраняват — цял отряд.
Алекс се чувстваше безкрайно неловко в новосъздалата се ситуация и имаше чувството, че това е разхищаване на парите на данъкоплатците, но шефът му се беше разпоредил с писмена заповед и не му оставаше друго, освен да се примири с денонощното си обкръжение.
Скаут, за разлика от него, си прекарваше чудесно.
Времето наистина беше много приятно за разходка — подухваше лек, прохладен ветрец. Алекс вървеше и от време на време напипваше тейзера в джоба на тъничкото си яке — мисълта, че би могъл и сам да се защити в случай на нужда, го караше да се чувства по-добре.
Досега не си спомняше да е изпитвал страх — истински страх, придружен от инстинкт за самосъхранение. Чувството беше ново за него, който беше живял в цивилизовано общество, подчинено на определени закони, и макар че беше участвал във военни учения и се беше занимавал с бойни изкуства, досега не се беше сблъсквал с истинското, зловещо лице на насилието.
Самият той изобщо не беше агресивен и последният път, когато беше участвал в сбиване, беше в седми клас, и то против волята си. Беше се сблъскал по невнимание с едно момче в училищния коридор и момчето, вбесено, обяви, че ще се разберат след училище, без да приеме извиненията му. Майкълс мразеше побоищата и не умееше да се бие, но най-малко от всичко искаше да го сметнат за страхливец и реши, че за него е въпрос на чест да се отзове на предизвикателството.
И така, със свито сърце и почти изгубил ума и дума, Алекс се появи на уреченото място след училище. Джефрис го чакаше. Двете момчета си свалиха якетата и започнаха да се обикалят като петлета, но никой не бързаше да нападне; Алекс видя отблизо лицето на Джефрис — запотено, пребледняло и изведнъж разбра, че и той умираше от страх и със сигурност вече съжаляваше за уговорката.
Тогава защо бяха тук? И имаше ли изобщо смисъл онова, което щеше да последва?
Може би ако бяха сами, щяха да се разберат, да си подадат ръка и да се приберат у дома, но сега вече беше късно за отстъпление — около тях се беше събрала тълпа развълнувани хлапета, които окуражаваха единия или другия в очакване на зрелището.
И тогава… Джефрис се нахвърли с юмруци върху него. Това беше последното, което си спомняше, защото следващите мигове потънаха в някаква мъгла.
След малко, когато се опомни, Джефрис лежеше по гръб в прахоляка, а той го беше възседнал, притиснал с колене ръцете му до тялото — в мъртва хватка. Стига да беше поискал тогава, можеше да размаже физиономията му, но Алекс не виждаше смисъл да го прави — това му беше повече от достатъчно. Остана така, без да помръдва, още известно време. Джефрис отчаяно се извиваше под него, риташе с крака, крещеше, ругаеше, но Майкълс не го пускаше.
„Няма начин. Не и преди да кажеш, че спираме“ — това беше единственото му условие.
Най-после Джефрис изхриптя задъхан: „Добре… Пусни ме. Спираме“.
Майкълс се усмихна на спомена. Колко годишни бяха тогава? Тринайсет ли? Имаше чувството, че е минала цяла вечност.