Скаут маркира още едно храстче като своя територия и завъртя опашка, напълно доволен от себе си.
Сега обаче, като си спомнеше преживяното неотдавна, на Алекс изобщо не му беше до смях. Изражението на онази жена в мига, в който се готвеше да го убие, се беше запечатало в съзнанието му. Може би тогава за пръв път беше почувствал собствената си уязвимост. Изведнъж безпощадно ясно я беше осъзнал.
Защото всъщност човек живее със съзнанието, че е смъртен, но трябва да се случи нещо наистина разтърсващо, за да приеме тази всеизвестна истина вече и чисто емоционално.
Тогава, в първия миг, дори не беше изпитал страх.
Страхът дойде после. Заедно със съзнанието за собствената му… безпомощност.
Защото, от една страна, не се беше вцепенил, не беше побягнал, а тъкмо обратното — беше се спуснал да гони убийцата. И… тук идваше най-лошото — беше се оказал безсилен, неспособен да я спре. Тази мисъл не му даваше мира. Може би трябваше да поговори с Тони. Досега винаги беше подценявал онова нейно… източноазиатско изкуство. Но сега изведнъж интересът му се беше събудил. Може би беше дошъл моментът да научи едно-друго… Защо не? Всеки възглед търпи развитие.
Усмихна се на идеята си, но всъщност съвсем сериозно се беше замислил за това. В края на краищата, за предпочитане беше да умее да се защити сам, отколкото да трепери за кожата си или да се движи, заобиколен от въоръжена до зъби охрана. Не, това не можеше да продължи още дълго.
Неделя, 03.10.2010, 20:09
Вашингтон
Този ден със сигурност беше един от най-вълнуващите в живота на Тайрън, наситен с толкова събития, че Тай се чувстваше преизпълнен. Не се случва често в един и същи ден да возиш на мотора си момичето, в което си влюбен, да участваш във виртуално преследване рамо до рамо с един от най-великите компютърни спецове и… да чуеш от устата на Бела Райт:
— Беше чудесно, Тай… Наистина чудесно. Не ми се искаше този ден да свършва…
Е, да видим дали Менгемето можеше да й предложи нещо, което да се сравни с това!
— Лека нощ, Бела. Надявам се да съм ти помогнал.
— И още как! И, моля те, разкажи ми как е завършило всичко.
— Непременно!
Тайрън вече се готвеше да затвори вратата, когато Бела изведнъж се наведе и го целуна по устата. Всичко стана само за миг, но докато е жив, нямаше да забрави този миг — сигурен беше в това.
— Обади се някой път… — бързо каза Бела. — Можем да излезем някъде… Все ще измислим нещо.
— А Мен… Ле Мот? — заекна Тайрън.
Бела сви рамене.
— Да не съм негова собственост? Лека нощ, Тай.
Тайрън остана още известно време, вперил поглед във вратата на Бела, неспособен да мръдне.
„Обади се“ беше казала тя и тези съвсем обикновени думи придобиха за него дълбок, вълнуващ смисъл.
Когато най-после си тръгна към къщи, имаше чувството, че на раменете му бяха прикачени криле.
Неделя, 03.10.2010, 22:01
Вашингтон
Тони повъртя в ръце старата видеокасета, на обложката на която бяха нарисувани двама мъже, единият от които парираше с хватка „сапу“ своя доста по-едър противник.
— Къде, казваш, намери това?
— В една книжарница в Алабама преди няколко дни. Поръчах си я от уебстраницата, но пристигна едва тази сутрин. Нямам видео и още не съм я гледал…
Според надписа на обложката касетата беше произведена през 1999 г. от фирма „Паладин“. Тони беше чувала за тях. Освен видеоматериалите те отпечатваха и езотерична литература, интересуваше ги всичко нестандартно, загадки и новости от всякакъв характер. Но най-вече бойните изкуства. От техните материали човек можеше да научи десетки начини да се справи с противника си и с подръчни средства — като например кухненски ножове, отвертки, маша…
Обложката беше избеляла и поокъсана, но надписът „Пукулан Пенджак Силат — унищожителното бойно изкуство на Букти Негара — Серак“ още се четеше. Тони се развълнува. Досега не беше чувала за подобни видеозаписи. Това можеше да се окаже наистина много ценно.
— Е, да видим дали видеото ми все още работи. Не съм го включвала от години.
Тони мушна касетата в отвора на видеото, натисна копчето и екранът на телевизора светна.
Тя бързо се настани на дивана до Ръсти.
На екрана дребничкият мъж от обложката вървеше спокойно по една от алеите в парка, когато изведнъж се оказа обкръжен от четирима нападатели. Те наизскачаха иззад храстите, единият от тях извади нож, а другият размаха бейзболна бухалка.
Само след пет секунди и четиримата бяха натръшкани на земята, нашият човек си продължи по пътя. Тони гледаше със затаен дъх. Всичко стана много бързо, щеше да върне лентата назад и да го изгледа отново. Силат не беше от атрактивните бойни изкуства, но определено беше от ефективните.
В следващата сцена гуруто беше в тренировъчната зала, облечен в класически саронг и върху него — черна тениска с отрязани ръкави и с емблема, изрисувана отпред — птицата гаруда, с тигрово лице на гърдите, и под нея — два кръстосани тризъбеца.
Тони се обърна към Ръсти със светнали очи:
— Невероятно е… Толкова съм ти благодарна.
— Знаех си, че ще й се зарадваш — грейна Ръсти.
Ръката на Тони за миг докосна неговата. Обикновен жест на благодарност, ако Тони си беше дръпнала веднага ръката. Но тя не го направи.
Вече беше взела решение.
31
Понеделник, 04.10.2010, 5:00
Куонтико
Джей Гридли погледна часовника. Главата му тежеше. Не беше мигнал цяла нощ.
Беше прехвърлил купища компютърен материал, но имаше защо — вече имаше чувството, че познава и кътните зъби на оня програмист. И лека-полека цялостната картина започваше да се оформя в главата му. Например вече беше сто процента сигурен, че си имат работа с руснак. И беше стеснил до минимум кръга на възможностите.
Натисна няколко клавиша на компютъра, без обаче да навлиза във виртуалната реалност. Беше свършил къртовска работа и искаше да получи търсения резултат с максимална точност, едно към едно. В момента компютърът пресяваше имената и данните за всички програмисти на територията на Русия — доста сериозна задача, но вече беше само въпрос на време. Най-после щяха да го пипнат.
В този миг прозвуча сигналът за получаване на спешен имейл. Джей въздъхна, но побърза да отвори имейла.
Беше съобщение от един от екипите на Мрежата. Интересно… Твърдяха, че са открили някаква информация за убийството на Стив Дей.
Е, добре, това също беше много важно. Не толкова важно, колкото да открият програмиста — поне не и в този момент. В края на краищата Стив Дей беше мъртъв и нищо не можеше да го върне, докато този тип беше наистина опасен и все още с развързани ръце.
Наложи се да се съсредоточи върху новополучения файл — вярно, пристигаше в неподходящ момент, но може би от него зависеше да не хвръкне главата на Алекс Майкълс на следващото височайше заседание. А Джей държеше на Майкълс и виждаше, че отгоре го притискат. Изражението му ставаше все по-съсредоточено. Я виж ти…
Понеделник, 04.10.2010, 05:05
Вашингтон
Меган Майкълс стоеше на верандата, а някакъв едър тъмнокос младеж държеше ръцете й и нежно я гледаше в очите. Двамата се целунаха. Целуваха се дълго, упоително, а после мъжът плъзна ръце по тялото й и насмешливо погледна към Алекс: „Тя вече е моя. Моя!“. „Да“, унесено потвърди Меган. „Вече съм негова.“
… Майкълс се събуди, плувнал в пот, изгарящ от безсилна ревност.
По дяволите!
Скаут още спеше, свит в краката му. Беше му купил кошче с мека възглавничка, но кученцето упорито отказваше да я ползва, вярно на старите си навици. И Майкълс не настояваше особено — нали все пак не беше някой мастиф, а само едно малко пуделче.
Когато Майкълс се събуди, Скаут отвори очи за миг, но след като се увери, че никаква опасност не заплашва господаря му, реши да си доспи и отново се сви на клъбце.