— Доколкото си спомням, каза, че и той бил майстор на дегизировката?
— Безспорно. И все пак… има неща, които не могат да се скрият. Можеш да заблудиш за едно, за друго, но… стилът си остава. А нашият човек е прекалено добър и това не може да остане незабелязано. Както казах — издава го стилът му. Така както винаги ще различиш Пикасо от… Реноар например. Срещна ли го, ще го позная.
— Поразен съм, Джей. Направо не знам какво да кажа…
— Просто си върша работата.
— Много съм ти благодарен за всичко.
След като Джей си тръгна, Майкълс отново прегледа всички материали от край до край, систематизира в главата си новополучената информация и когато имаше готовност да докладва за случаите, позвъни на Уолт Карвър. Шефът му нямаше да отиде с празни ръце на срещата с президента. И може би в края на краищата Майкълс нямаше да бъде уволнен така скоропостижно. Смяташе, че това изобщо не го вълнува вече, но се изненада от собствената си реакция. Може би наистина още не си беше изпял песента.
— Тук кабинетът на директор Карвър.
— Джун, шефът там ли е? Обажда се Алекс Майкълс.
— Тук е още от шест. Място не може да си намери. Изчакайте, ще ви свържа.
Докато чакаше на телефона, Майкълс видя през стъклото профила на Тони. Тя обаче мина край кабинета му, без да се обади, без дори да погледне насам. Това го учуди, но си каза, че сигурно и тя е уморена — толкова проблеми си имаха напоследък. Работеха почти без почивка. Е, щеше да й се обади по-късно през деня. Новините със сигурност щяха да я зарадват.
— Добро утро, Алекс. Добри ли са новините?
— Надявам се, шефе. Струва ми се, че са много добри.
32
Сряда, 06.10.2010, 09:11
Лонг Айлънд
Селки стоеше на верандата и държеше в ръце малко пакетче — с размерите на кутия с бижута. Беше облечена в синя куриерска униформа — риза с дълги ръкави и кепе в същия цвят. Отвън, на улицата, беше паркиран взетият под наем автомобил — бял, с фалшив регистрационен номер.
Тя натисна звънеца.
След малко позвъни повторно.
— Какво има? — най-после се чу отвътре сънен глас.
— Пратка за мис Бриджит Олсен. От бижутерския магазин на Стайнберг.
— Пратка ли?
Хайде, сладурче, отваряй, какво толкова се чудиш?
Селки погледна в тефтерчето си:
— От някой си мистър Геналони…
— Един момент…
Жената отвори вратата, без да сваля веригата и подаде ръка през процепа:
— Дайте.
Доколкото Селки успя да забележи, беше млада, руса, с млечнобяла кожа. Апетитно парче.
— Ще трябва да ми се подпишете, мадам… — И Селки погледна часовника си, с което даде да се разбере, че има и други задачи.
Бриджит се поколеба.
Селки — също. Би могла да блъсне вратата — тези вериги се държаха на халкички, които се откъртваха толкова лесно… Но да нахлуеш по такъв начин, и то посред бял ден, в къщата на гаджето на мафиотски бос не беше много добра идея. Можеше да измъкне пистолетчето и да й го тикне в лицето — „хайде, красавице, отваряй, че бързам“. Но и това беше доста рисковано. Пък и… момичето й трябваше живо.
Мисли, мисли, влез в кожата й…
— О, да, как щях да забравя, мис, има и съобщение за вас: „Не заслужаваш нищо по-малко, не е необходимо да носиш нищо повече, за да сияеш с пълния си блясък… До довечера. Рей“.
И тя смутено сведе поглед.
— Напълно в стила на Рей — разсмя се Бриджит и откачи веригата.
Колко са лековерни хората понякога.
Сряда, 06.10.2010, 11:46
Куонтико
Алекс Майкълс беше тръгнал към кафето, за да си вземе нещо за хапване, но всъщност изобщо не беше гладен. Всички онези следи, на които толкова разчитаха преди два дни, все още не ги бяха довели до никъде. Джей Гридли не беше открил „своя“ човек сред програмистите в Русия и се беше озовал в задънена улица. А колкото до жената, взела Скаут от приюта, засега не беше открит аналог на отпечатъците й, нито на ДНК-то й.
Гридли беше продължил търсенето си в страните, съседни на Русия, като все още не се отчайваше, и същевременно продължаваше да издирва онази жена по отпечатъците, като се свързваше с международните полицейски организации и ги приканваше към съдействие.
Тони Фиорела напоследък упорито го избягваше и Алекс нямаше логично обяснение за това. Тя дори беше пропуснала едно-две събрания и изобщо се държеше някак странно.
Е, поне сега-засега го бяха оставили на поста. Президентът се беше поуспокоил след новополучената информация и беше склонен да изчака развитието на събитията.
Джон Хауард, който също влизаше в кафето, го поздрави сухо и се размина с него, без дори да разменят една-две приказки.
Този човек определено не го харесваше, но Майкълс така и не можеше да разбере защо. Той лично нямаше нищо против полковника.
Но в този момент в кафето влезе Джей Гридли — забързан, ухилен до уши, и се насочи към него.
— Кажи ми, че новините са добри! — погледна го с надежда Майкълс.
— Пипнах програмиста! Какво ще кажеш?
— Как… Сигурен ли си?
— Напълно. Наистина се оказа руснак, но емигрирал в Чечения от години, затова при първия оглед сме го пропуснали.
Джей включи портативния си компютър и посочи към екрана:
— Ето го, шефе, полюбувай му се. Да ти представя Владимир Плеханов.
Сряда, 06.10.2010, 15:30
Ню Йорк
Геналони погледна часовника си. Е, за днес стига толкова. Дори за по-търпелив човек беше истинска досада часове наред да се рови из разни папки.
Включи интеркома си и нареди:
— Роджър, приготви колата. След малко тръгваме към Бриджит.
— Дадено, шефе.
След такъв изнурителен ден имаше нужда да се разтовари, да свали напрежението, а Бриджит както никой друг умееше да го накара да забрави всички грижи. Ласките й го караха да мърка като сит котарак.
Щяха да тръгнат натам по-раничко и да избягнат задръстването.
Сряда, 06.10.2010, 15:40
Лонг Айлънд
Бриджит се оказа много разбрана. Веднага щом видя пистолета в ръката на Селки, включи за какво става въпрос и когато се съвзе от смайването, възкликна само: „О, по дяволите!“, което дори не изразяваше уплаха, а по-скоро известно раздразнение. Като че ли Селки й проваляше плановете за деня, нищо друго.
Селки й беше сложила белезници, за да може междувременно да премести колата някъде по на скрито — в съседната уличка, но сега й ги свали и я остави да се облече.
Докато събличаше черната копринена пижама, Бриджит я изгледа с огромните си, невинни сини очи и попита:
— И мен ли ще убиеш?
Малката сладурана не беше толкова наивна, колкото изглеждаше.
— Не, защо? Само изпълнявай каквото ти наредя. Свършвам с Геналони и си тръгвам.
— Той винаги идва с бодигардовете си. Чакат го отвън.
— Колко са?
— Двама.
Опитва се да й сътрудничи и в същото време я лъже. Защото Геналони обикновено се движи с четирима бодигардове, без да броим шофьора. Двама отпред и двама отзад. Сладката Бриджит гледа да подаде малко информация с надеждата да отърве кожата.
— Не изглеждаш особено разстроена от факта, че на гаджето ти лошо му се пише?
Блондинката сви рамене.
— Той е от мафията — значи си е сложил главата в торбата и знае, че това все ще му се случи един ден. Но и на мен не ми е лесно. Не че се оплаквам — веднага ще завъртя главата на друг някой мангизлия. Знам си цената. Геналони винаги е оставал доволен. И не само той…
Селки се подсмихна. Това момиченце не си падаше по излишни сантименталности. Знаеше какво иска и как да го получи. И главното — не се самозалъгваше.
— Не те ли притеснява… че неговите хора могат да ти потърсят сметка? Да решат, че ти си го предала и вината за смъртта му е твоя?