— Защо? Ще им кажа самата истина. Че си ми завряла пистолет в лицето и си ме заплашила…
— Предполагам, ще им кажеш и как съм изглеждала?
Вероятно Бриджит долови нещо в тона й, защото се поколеба за миг, преди да отговори.
— Да… ще им кажа. Но предполагам, че си го предвидила и не те притеснява особено. В смисъл че… си се дегизирала, нещо такова.
— А ако те попитат за това?
— Предполагам, че… ще заобиколя въпроса.
— Интересно. И как по-точно ще стане това?
— Много просто. Ако ме попитат: „Мислиш ли, че може би е била дегизирана?“, съвсем честно ще им отговоря „Не, не мисля“, защото наистина не мисля, а го знам със сигурност.
— Остава да разберем защо ще го направиш? За да ми направиш услуга?
— Нямам сметка да те издавам, защото ще разбереш, че съм била аз, и ще се върнеш да ме довършиш.
Тук логиката й издишаше, но Селки не пожела да го коментира. Защото ако Бриджит я издадеше на хората на Геналони, Селки просто нямаше да има възможност да си разчисти сметките с нея. По понятни причини.
Можеше ли да разчита на Бриджит? Засега нямаше друг избор. Пък и не се съмняваше, че тя е способна да изнесе истинско представление, дори и при тези обстоятелства.
Бриджит довършваше тоалета си — закопча прозрачната си блузка, изпъна копринените си чорапи, а Селки я наблюдаваше, заинтригувана от невъзмутимото й поведение, от пълната липса на емоции.
Бриджит улови погледа й, но го изтълкува доста превратно:
— По жени ли си падаш? Ако искаш, можем да се позабавляваме, докато чакаме.
— Не, благодаря — вежливо отклони предложението Селки. — Не смесвам работата с… удоволствието.
„Какво момиче“, помисли си удивено. „Такава не би подала ръка на удавник, ако не е сигурна, че ще й бъде платено за услугата.“ Имаше логика в това, не можеше да отрече. И все пак… Бриджит се отличаваше със забележителна последователност, беше в съвършена хармония със себе си. Истинска находка. Не можеше да не се възхити на хладнокръвието й.
Успехът на Селки до голяма степен зависеше и от поведението на Бриджит в първите минути на срещата с Геналони. Защото изстрелът от малкото пистолетче тип Джеймс Бонд беше смъртоносен само ако куршумът засегнеше централната нервна система. Следователно трябваше да бъде даден от достатъчно близко разстояние, а Бриджит да бъде така добра (по-скоро така благоразумна) да отвлече междувременно вниманието на Геналони и да приспи бдителността му. Можеше да се справи, стига да пожелаеше.
Защото убийството трябваше да бъде извършено съвършено безшумно — докато бодигардовете висят отпред в колите нищо неподозиращи.
За тази цел Бриджит трябваше както обикновено да прикотка Геналони. И да затвори вратата след него. Селки щеше да се погрижи за останалото.
Сряда, 06.10.2010, 18:00
Куонтико
Събранието, насрочено за пет часа, започна с цял час по-късно. Присъстващите бяха в камерен състав — Майкълс, Тони, Джей, полковник Хауард и новият компютърен специалист от ФБР — Ричардсън, който обаче нямаше да има възможност да остане до края. Информацията, която щяха да обсъждат, беше „абсолютно поверителна“.
— Е, добре — делово започна Майкълс. — Запознахте се с фактите, предоставени ни от Джей. Има ли някакви въпроси?
— Да — кимна Ричардсън. — Когато се получи потвърждение, че именно Плеханов е човекът, когото търсим, как ще процедираме?
— Ситуацията е малко деликатна… — отвърна Майкълс. — Принципно, би трябвало да се свържем с правителството на Чечения и да поискаме официалното му екстрадиране, като се позовем на международното споразумение от 2004 г. за компютърна престъпност. Това обаче може да се окаже не дотам добра идея. Джей?
— Съгласен съм. По всяка вероятност Плеханов си е подсигурил достатъчно надеждна защита на секретните файлове. Местната полиция няма да има никакъв шанс да измъкне уличаващи доказателства от компютъра му, само ще го подплаши и ще влоши нещата. Единственият начин е да му измъкнем ключа към секретните файлове. Без него не бихме могли да проникнем в системата и да докажем абсолютно нищо.
— Как по-точно ще стане това?
— Образно казано, като го дебнем и надничаме през рамото му. Това обаче трябва да стане много внимателно и може да отнеме доста време. Има и друго… нашият човек добре се е подсигурил — той държи в ръцете си цели правителства, има свои хора навсякъде по света, във всички етажи на властта. Разпрострял е пипалата си като октопод.
— Не мога да разбера едно — поклати глава Хауард. — След като разполага с такава власт и с достатъчно пари, за да купи цели правителства… защо ще поема такъв риск? С каква цел?
— Повече власт… Повече пари… — отвърна Ричардсън.
— Очевидно е така — съгласи се Майкълс. — Но има и друго… Имам чувството, че… се стреми към нещо определено. От някои компютърни сривове е извлякъл пряка полза, от други обаче — не. Това е доста интересно и ме навежда на мисълта, че преследва определена цел… Освен че се опитва да ни заблуди и да ни насочи на погрешна следа. Преди да го атакуваме, трябва да сме наясно с плановете му. Ако е възможно.
В този момент секретарката на Майкълс отвори вратата на заседателната зала. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина спешно и първата мисъл, която проряза съзнанието на Майкълс, беше: „Божичко, дано нищо не се е случило със Сю или Меган…“.
— Командир Майкълс, спешно обаждане от Ню Йорк! Във връзка с Рей Геналони.
33
Сряда, 06.10.2010, 16:40
Лонг Айлънд
На вратата се позвъни.
— Майчице! — прошепна Бриджит.
— Хайде, иди го посрещни. Аз ще застана така, че да ви виждам. И… без импровизации. Ако усетя, че играеш двойна игра, ти ще отнесеш първия куршум.
— Ясно…
Бриджит тръгна към вратата.
Селки застина в очакване. Всяка фибра на тялото й беше нащрек. Надяваше се Бриджит да не направи нещо необмислено. И все пак никога не се знае…
— Влизай, сладурче. Нали не са те видели съседите? Трябва да се грижа за репутацията си…
Геналони се разсмя. Падаше си по такива шегички.
Селки се спотаи, готова за стрелба. Държеше пистолета със специалните хирургически ръкавици и не смееше да диша. Сърцето й биеше като лудо.
Не знаеше дали завижда на хора като Бриджит. Или ги съжаляваше…
— Не можах да отворя шампанското, Рей. Нещо заяде…
— Ще ида да видя. Къде е? В кухнята ли?
— Аха. Изстудява се.
Браво, кукличке! Бива си те…
Притихнала в дрешника, Селки наблюдаваше всичко. Най-после, когато тръгнаха към кухнята, реши, че е време да се намеси.
— Не мърдай — нареди полугласно.
Преди още да се е обърнал, Геналони беше наясно със ситуацията. Погледна Бриджит и процеди:
— Долна, тъпа кучка.
— Съжалявам, Рей! Тя имаше пистолет…
Да й се не надяваш — успя да накара гласчето си дори да затрепери. Селки едва се сдържа да не се изсмее.
— Горе ръцете, Геналони. Живо!
— Мога ли да се обърна?
— Естествено.
В мига, в който я видя, Геналони поклати глава.
— Значи ти си Селки? Защо го правиш?
— Знаеш защо. Твоите хора се опитаха да ме открият. Беше предупреден да не го правиш.
— Копелета… издънили са се. — Видя, че нямаше смисъл да отрича. — Какво сега? За пари ли става въпрос? Или да обещая, че ще те оставим на мира?
Тя приближи пистолета до слепоочието му.
— Кажи сумата! — Все още смяташе, че ще му се размине.
Е, много грешеше.
Пръсна черепа му съвършено безшумно.
— Майчице! — прошепна Бриджит.
Първата й искрена проява на емоция, отбеляза Селки. Може би най-после беше проумяла, че няма да й се размине.
Простреля я в дясното слепоочие. Постара се да бъде точна. Можеше да бъде хладнокръвна, когато се налага, но не беше жестока.