— „По-добре да го имаш и да не се наложи да го ползваш, отколкото да ти се наложи и да го нямаш.“
— Е, става дума за същото.
— Сър, можете да разчитате на мен.
Дали се заблуждаваше, но като че ли гласът на Хауард звучеше някак по-сърдечно. И в погледа му имаше повече уважение. Е, крайно време беше да си подадат ръка.
— Благодаря, полковник.
Майкълс тръгна към кабинета си. Тони вървеше с него.
— Е, ако Геналони е поръчал убийството на Стив Дей, вече си го е получил — подхвърли тя.
— Да… Някой ни спести дълъг съдебен процес с много усложнения. Но ми е интересно да знам кой все пак го е направил? И най-вече защо?
Тони сви рамене.
— Какво чудно има? В неговите среди е чудно, ако доживееш до преклонна възраст.
Алекс замислено поклати глава.
— Не, това не е обикновено разчистване на сметки. Било е извършено много професионално и най-важното — никой нищо не е чул, нито видял. Това не е в стила на гангстерите.
Влязоха в кабинета на Алекс и седнаха пред компютъра.
— Да видим… С какво разполагаме до момента?
— Отпечатък от обувка в задния двор на съседите. Убиецът е бил… доста дребен. Ето виж. — Тони посочи към екрана. — А също и доста лек. Категория „перо“.
Алекс отново поклати глава. Нещо в цялата тази работа никак не му харесваше.
— Защо точно него? Защо точно сега? — попита като на себе си.
— Алекс, в живота съществуват случайности… съвпадения. Неща, които не можеш да предвидиш… — Тони въздъхна. — Те просто се случват и… край.
Алекс я изгледа учудено.
Тони се усети и изведнъж млъкна, навела глава. Изглеждаше доста притеснена, но Алекс не се замисли над това, защото някаква друга мисъл проряза съзнанието му.
Той се наведе рязко напред и потърси някакъв файл в компютъра.
— Алекс?
Той съсредоточено гледаше екрана.
— Тони, кой размер беше обувката на убиеца?
— Четвърти-пети. Още не могат да кажат с абсолютна точност.
— А как вървят… дамските номера? В какво съотношение с мъжките?
— Зависи, но… О, Алекс! — Тони изведнъж разбра накъде бие. — Мислиш, че…
— Само съпоставям нещата. Онази жена… поръчала кученцето, носеше шести размер, но от дамските номера. И тежеше не повече от шейсет килограма. Ако приемем, че тя работи за Геналони и е била натоварена със задачата да ме ликвидира, както преди това е очистила Стив Дей…
— Смяташ, че може тя да е убиецът?
— Да, но се питам защо?
— След като е работила за него…
— Именно.
— Може би не е искал да й плати след оня неуспешен опит за убийството ти?
— Може би… но все пак нещо ми се губи. Ами ако предположим, че Геналони не е поръчвал убийството на Стив Дей? Ако е бил някой друг, който е искал да ни насочи към него? И понеже Геналони го е разбрал, тази жена е била пратена да го ликвидира. Тоест… ако тя работи за някой друг, не за Геналони?
— Това са само догадки…
— Да, но помисли само: стилът е толкова различен. От една страна, имаме екзекуцията на Стив, извършена почти публично, и то от група нападатели. Стреляло се е напосоки, била е… същинска касапница. А Геналони е ликвидиран безшумно, с почти хирургическа точност. Нещата са били изпипани. Това повече се доближава до нейния стил.
— Ако е такъв професионалист, как тогава… направи оня пропуск?
— Малшанс. Кученцето изджавка и аз отървах кожата. Миг по-късно щях да съм мъртъв.
— Какво излиза? Че убийците са различни?
— Струва ми се по-вероятно. Приехме, че са нарочили Дей като шеф на Отряда за борба с организираната престъпност. Един вид отмъщение. Струваше ни се логично. Ами ако истината е съвсем друга?
— Тогава пак възниква въпросът: кой? И защо? И защо следващата набелязана жертва си бил ти?
— Кое е общото между нас двамата с Дей?
— Мрежата. Ти пое неговия пост.
— Точно така. И ми се струва напълно възможно да са искали да ликвидират главнокомандващия Мрежата. Без да е лично отмъщение или нещо от този род…
— Защо тогава убийците ще са различни?
На този въпрос обаче така и не им хрумна смислен отговор.
На вратата се почука. Влезе Джей.
— Има ли нещо ново?
— Да, шефе. Убийцата е идентифицирана. Пипнахме я!
35
Четвъртък, 07.10.2010, 08:48
Куонтико
В кабинета си Тони преглеждаше откритата от Джей информация. Тя не беше придружена с холография, нито дори от снимка. Материалите бяха доста стари и сравнително оскъдни.
Отпечатъците от стената на хотела в Ню Йорк принадлежаха на Мора Съливан, дъщеря на функционер на ИРА, убит от англичаните. Те съвпадаха с отпечатъците, взети от осемгодишната Мора — единственото, с което международните полицейски служби разполагаха. За Мора нямаше информация в нито един от компютрите, свързани с Мрежата. Следите й се губеха, сякаш бе пропаднала вдън земя.
Според Джей това имаше по-просто обяснение — някой се беше постарал да унищожи цялата налична информация и го беше направил доста умело. Дори отпечатъците на малката Мора се бяха запазили като по чудо, тъй като тогава бяха пропуснали да ги вкарат в компютъра и ги бяха забутали някъде заедно с купища други отпечатъци.
И така, вече разполагаха с името, възрастта, националността й, цвета на очите и косата, плюс отпечатъците. Но като се има предвид, че дамата притежаваше способността да променя външността си до неузнаваемост, това нямаше да им свърши кой знае колко работа. С перука, грим, цветни лещи, ръкавици и подплънки в дрехите Мора можеше, ако иска, да се разхожда под носа им без всякакво притеснение. Вече няколко пъти им беше демонстрирала невероятните си превъплъщения — от размъкната лелка до елегантна старица — а според полицейските данни би трябвало да е на тридесет и две. Дори и да разполагаха със снимка на малката Мора, нямаха никакъв шанс да я разпознаят.
И все пак, ако наистина успееха да я пипнат, поне щяха да могат да установят самоличността й.
Телефонът звънна и в същия миг светна електронната идентификация на този, който я търсеше.
Стомахът й се сви. Ръсти. О, не… Знаеше си, че той ще се обади рано или късно, но не се чувстваше готова да му признае, че случилото се онази вечер е било грешка, за която съжалява. Оттогава го избягваше, но така не можеше да продължава. От друга страна, това не беше нещо, което да се съобщи просто така, по телефона.
— Ало?
— Гуру Тони! Как си?
На всичкото отгоре гласът му звучеше толкова щастливо. Ама че каша беше забъркала…
— Работя… Доста е напрегнато… Дори повече от обикновено. И… Ръсти, днес няма да мога да дойда в салона.
— Разбира се, не се притеснявай. Щом се налага… Тъкмо и аз ще свърша едно-друго. Изпитите наближават, а напоследък съм зарязал ученето. Но утре ще се видим, нали?
— Знаеш ли, всъщност… може би ще успея да се измъкна за десетина минути по обяд. Искаш ли да пием кафе?
— Иска ли питане!
Тони поклати глава. Ръсти изгаряше от нетърпение да се видят, но ако знаеше какво му предстои да чуе…
— Какво ще кажеш за кафе „Хайди“? — Там поне нямаше много хора — кафето не струваше, храната — още по-малко.
— Става! Ще те чакам!
Тони прехапа устни.
Представа нямаше как всъщност щеше да му го каже. Знаеш ли, вече не искам да спя с теб — мисля, че беше грешка. Не, не ме разбирай погрешно — симпатичен си ми, много даже, и сексът си го биваше, проблемът е, че обичам друг. Не, нямам връзка с него, той дори не знае, че… Глупаво от моя страна, нали? Много съжалявам… Какво ще си поръчаме — равиоли ли?
Затвори очи и се опита да си представи как би се чувствала самата тя, ако някой й сервира нещо подобно. Щеше ли да бъде в състояние да го понесе? И да слуша уверенията му, че държи да си останат приятели? Алекс например… Ако знаеше за чувствата й и не можеше да им отвърне, би ли я наранил така? Но нали не можеш да заповядваш на чувствата си…