Във всеки случай трябваше да приключи с него, и то бързо. Нямаше вече за кога да изчаква. Беше решила да се оттегли и нямаше търпение да затвори веднъж завинаги тази страница от живота си. Трябваше да се вмести в рамките на седмицата.
Щеше да го ликвидира от непосредствена близост, някъде, където нямаше да е заобиколен от бодигардове, за да можеше след това да се измъкне безпрепятствено.
Но имаше ли такова място?
Имаше, разбира се. Щабквартирата на Мрежата. Място, считано за достатъчно сигурно, където никой не би си помислил да охранява Майкълс специално.
36
Петък, 08.10.2010, 09:05
Куонтико
Противно на всички очаквания, не беше чак толкова трудно да се вмъкнеш някъде, където се предполага, че не би ти хрумнало да припариш. Малкото, 9-милиметрово керамично пистолетче, произведено в Бразилия, междувременно беше пъхнато под дрехите й. Изстрелваше бор-епоксид (по-силен вариант на твърдото ракетно гориво) — без гилзи и без патрони. Имаше тройна, срязана цев и двайсет метра радиус на действие. Произвеждаше се нелегално и на практика беше за еднократна употреба. В краен случай можеше да се използва и повторно, но това би повлияло на точността му, тъй като след стрелбата фината керамична сплав отвътре се износваше. Тривалентният металоид бор се използваше в зъбните пломби, изобщо пистолетчето играчка би минало без проблем през който и да е метален детектор, както и през флуроскенера, тъй като по форма наподобяваше повече дамско сапунче, отколкото оръжие.
От вътрешната страна на бедрото й беше прикрепен ножът — също керамичен, сгъваем, с пластмасова дръжка. Острието му беше късо, но много здраво.
Стандартната процедура за безопасност в повечето правителствени сгради, които не можеха да хвърлят кой знае какви средства в тази насока, включваше отпечатъци от пръстите, метален детектор и естествено — охрана. Ако не си вътрешен човек, а си отишъл по работа, процедурата се удължаваше малко повече по преценка на охраната. Можеха да поискат компютърна справка за самоличността ти, да те претърсят — основно или само отгоре-отгоре, да изпратят някой да те съпроводи там, за където си тръгнал… Всичко това се отнасяше и за достъпа до сградата на Мрежата. Познаваше учреждения с още по-строги мерки за сигурност — скенер на дланта или на ретината, гласов анализ и тъй нататък. Както и да е, в случая това нямаше никакво значение, тъй като Селки така или иначе не възнамеряваше да се подложи на всички тези процедури, да се качи до кабинета на Майкълс и да почука на вратата му.
Идеята й беше съвсем друга. Щеше да прегледа компютъра и да си набележи някой от помощния персонал на Мрежата, някоя чистачка или секретарка, която отскоро работеше в системата. По възможност някоя, която не беше омъжена и живееше сама. След което нямаше да е проблем да постигне абсолютна прилика с оригинала.
Изборът падна на Кристин Уесън, трийсетгодишна грозновата брюнетка, която трябваше да се прости с краткия си и по всяка вероятност не особено съдържателен живот, докато нейната двойничка, облечена, разбира се, в нейните дрехи, продължеше към югозападния (най-натоварения) вход на сградата. Беше петък и по лицата на върволицата служещи, наредени на опашка на пропуска, се забелязваше известно оживление. Един по един те прекарваха картите си за самоличност през скенера. Процедурата вървеше доста бързо — святкаше зелена лампичка и можеше да влезеш навътре и да отстъпиш място на следващия.
Селки беше спокойна, че картата й е валидна — с нея беше влязла и на паркинга зад волана на осемгодишния форд на Кристин (между другото голяма бракма).
А самата Кристин или по-скоро това, което беше останало от нея, беше увито в найлонови чували, напъхано във ваната и покрито с буци лед от фризера — за да мине известно време преди съседите да започнат да се оплакват от непоносимата воня.
Вече вътре в сградата, Селки знаеше къде би могла да отиде, за да не се размотава насам-натам по коридорите. Тоалетните например бяха едно от местата, които не се наблюдаваха с видеокамери, откак преди години възникна скандал по повод онова, което охраната в Пентагона се забавлявала да гледа в свободното си време. Така че можеше да си седне с книжка в една от тоалетните и да убие времето. Можеше да хапне в кафето. Можеше да изпуши една цигара отвън, на алеята за пушачи. Цигарите бяха взети от чантичката на Уесън — за всеки случай. Така или иначе тук всички се подминаваха, без да си обръщат особено внимание — типично за голяма бюрократична институция.
А междувременно „обектът“ щеше да навлезе в някоя „неохранявана“ зона. Оставаше да измисли подходяща причина да го „примами“ натам, без, разбира се, той да заподозре нещо.
Междувременно в отдела, в който работеше Уесън, по някое време щяха да забележат отсъствието й, може би щяха да й позвънят у дома и да оставят съобщение на телефонния секретар. Би възникнал известен проблем само ако им хрумнеше да проверят на пропуска — тогава щяха да установят, че лицето Кристин Уесън тази сутрин е пристигнало на работа в обичайното време. За да избегне това, новоизлюпената Кристин беше позвънила на пряката си началничка, за да я предупреди, че ще закъснее няколко часа — трябвало да си направи някакво спешно изследване. Началничката на отдела прояви разбиране и увери Кристин, че няма да има никакъв проблем. Към обяд съответно щеше да се получи имейл от Кристин, съдържащ извиненията й, че нещата са се проточили и ще се забави повече, отколкото е предполагала.
Това щеше да бъде достатъчно, за да не възникнат усложнения.
Петък, 08.10.2010, 12:18
Куонтико
Тони правеше хватките „джуру“ в обичайната им последователност и спираше след всяка за съответния „самбут“. В залата нямаше други жени освен нея. Мъжете бяха няколко, но Ръсти не беше сред тях. Когато му съобщи решението си, той го прие доста спокойно — без гняв, без молби и увещания, без излишни въпроси. В погледа му се четеше единствено изненада.
Но оттогава не й се беше обадил, въпреки че се бяха разбрали да тренират заедно. Днес например трябваше да бъде тук — досега не беше пропуснал тренировка.
Може би все пак не го беше преглътнал толкова лесно.
Тони клекна, отскочи, замахна с десен юмрук, после с ляв и пак с десен…
Щеше да е жалко, ако Ръсти зарежеше тренировките заради случилото се. Беше напреднал бързо и можеше да постигне още много.
Но в края на краищата той сам щеше да си прецени.
Имаше пълното право да не иска да я види повече, поне от мъжка гледна точка. Защо не можеше да си останат приятели и всичко да е както преди?
Приключи цикъла и се разкърши. Все още усещаше тялото си стегнато.
Една брюнетка влезе в залата, но само за да пие вода. Усмихна се на Тони и й кимна. Не си спомняше да я е виждала — сигурно беше от новопостъпилите.
Освен проблема „Ръсти“ съществуваше и проблемът „Алекс“. Отношението им не беше претърпяло никакво развитие — така не можеше да продължава…
Брюнетката влезе в съблекалнята, но след малко излезе забързано. Имаше угрижен вид. Насочи се право към Тони.
— Извинете, мис… Бихте ли дошла за малко? Вътре има една дама, която е получила някаква криза… Повиках лекар, но ако можем да й окажем първа помощ…
Тони избърса с ръка челото си.
— Идвам веднага.
Петък, 08.10.2010, 12:18
Куонтико
Майкълс се срещна с Джей Гридли и Джон Хауард в заседателната зала. Знаеше, че според протокола не би следвало да провежда този разговор с двамата едновременно, но не смяташе, че е редно лявата му ръка да не знае какво върши дясната.
— Слушам те, Джей.
— Ето как стоят нещата, шефе — започна Джей и включи с едно замахване на ръката си компютъра. — Успяхме да установим някои от маршрутите на Плеханов през последните няколко месеца. Искате ли да чуете подробности и да се уверите какъв забележителен усет сме проявили, за да сглобим отделните факти в цялостна картина?