— Наблизо има зоомагазин — изпъшка Григори. — Да опитаме там…
— В зоомагазина?
— Да. Американските закони забраняват безразборната продажба на антибиотици на хора, но за животни — може. Не знаеше ли? Ако искаш, можеш да си купиш за златната си рибка пеницилин, тетрациклин, стрептомицин — пълен комплект. Скъпичко излиза, но това е друг въпрос.
Ружьо сви рамене, учуден не толкова от глупостта на американците — тя отдавна беше престанала да го изненадва, колкото от факта, че Змията разполагаше с цялата тази информация. Да му се не надява човек.
Любопитството го глождеше — накрая не издържа и го попита.
— Загазвал съм и друг път… — с въздишка призна Григори.
Ружьо се втренчи в него невярващо. Значи през цялото време е знаел какво рискува и това не го е спряло? Подобно безразсъдство надминаваше всякакви граници.
— Да вървим да търсим зоомагазина. После ще продължим към щабквартирата на Мрежата, дегизирани… като флотски офицери, да речем.
— Става, става, съгласен съм, само, моля те, първо пеницилина!!
Събота, 09.10.2010, 22:48
Урус-Мартан, Чечения
Хауард погледна часовника си, после хвърли поглед навън през едно от счупените стъкла на изоставената ферма. Постройката беше масивна, но доста порутена. Все пак успяха да скрият от любопитни очи двата хеликоптера.
Хауард се обърна към специалистите на групата, които следяха екраните на пет портативни компютъра, и запита:
— На какъв етап сме?
На екраните се виждаше картата на района, а светещата червена точица обозначаваше придвижването на ударната група.
— Сър, преди три минути получихме кодирано съобщение, че засега всичко е спокойно и акцията се развива по план.
— Много добре.
— Сър — обади се единият от операторите. — Имаме и видеовръзка. Я да видим…
На екрана се появи доста неясното изображение на камион, който се движеше по тясна, неосветена улица. След малко камионът зави, а когато мина под една от малкото лампи, на покрива се появи нещо, което Хауард не можа да определи, но останалите се ухилиха.
— Какво беше това? — взря се в екрана Хауард.
Един от операторите върна образа и го задържа, после го увеличи малко и Хауард успя да различи подалата се ръка с два пръста, разперени като буквата „V“ — „victory“ (победа). Хауард се усмихна — момчетата му намираха начин да разведрят и най-напрегнатата ситуация.
Събота, 09.10.2010, 23:23
Грозни
Плеханов се приготвяше за лягане, когато на вратата се позвъни. Остави четката за зъби настрани и изплакна устата си. Звънеше се доста настойчиво. Кой ли можеше да бъде в този късен час? Плеханов се намръщи в очакване на някаква лоша новина. Наметна халата си върху пижамата и излезе в коридора.
Къщата му не беше голяма, но имаше всички удобства и беше в един от хубавите квартали на града. Разбира се, един ден щеше да живее в двойно по-голяма и двойно по-хубава къща, но всяко нещо с времето си.
За всеки случай извади пистолета от чекмеджето на писалището. Беше стар лугер от 1943 г. — баща му го беше донесъл от фронта.
Надникна през ключалката. На стълбите стоеше привлекателна млада жена с раздърпани дрехи и обляно в сълзи лице. Гримът й се беше размазал.
Изнасилена? Божичко. Само това липсваше. Свали пистолета и отвори вратата.
— Госпожице? Мога ли да ви помогна?
В този миг от тъмното изскочи млад мъж по джинси и насочи пистолет в лицето на Плеханов.
— Да, господине, много разчитаме на помощта ви.
Говореше руски перфектно, но с някакъв чужд акцент.
Междувременно, без да сваля пистолета, протегна свободната си ръка и прибра лугера на Плеханов.
Изгледа оръжието одобрително:
— Бива си го. Истинска антика.
От храстите изскочиха още двама мъже и бързо се приближиха към тях. Облечени бяха спортно, еднотипно — нищо, което да бие на очи. Изглеждаха дори мускулести.
Какво беше това? Опит за грабеж? Какво искаха от него тези хора?
Жената приведе в ред облеклото си, приглади коси и се наметна с шлифера, който й подаде един от мъжете.
— Доктор Плеханов, може ли да влезем? — попита човекът с пистолета.
Плеханов още се опитваше да определи какъв беше този акцент. Попита го:
— Не сте руснак, нито пък чеченец, нали?
— No, sir.
Плеханов трепна. Това бяха американци.
Проклятие.
— Доктор Плеханов, ще се наложи да ни придружите. Преоблечете се за из път. Но по-живо, ако обичате.
Събота, 09.10.2010, 23:28
Урус-Мартан
— Пипнаха го! — възкликна Фернандес. — Вече са на път. След двайсетина минути ще бъдат тук.
В помещението настъпи оживление.
— Е, добре — поохлади възторга им Хауард. — Рибата е още в морето. Пригответе хеликоптерите. Нека първо се приберем у дома. Тогава ще празнуваме.
Десетина минути по-късно, докато наблюдаваше пилотите, които стягаха машините, към него тичешком се приближи Фернандес.
— Сър, възникна проблем.
Хауард усети, че стомахът му се сви на топка.
— Какво има?
— Камионът им се е повредил.
Полковникът го изгледа втренчено, сякаш за първи път го виждаше. Това не беше предвидено в нито един сценарий.
39
Неделя, 10.10.2010, 00:04
Урус-Мартан
— Къде се намират? — попита Хауард. Гърлото му беше пресъхнало.
— В града, южно от сградата на бившия Коминтерн, близо до нефтените складове и река Сунжа.
— На какво разстояние оттук?
— Около осемнайсет километра.
— Направо страхотно…
Хората от групата се спогледаха със сериозни, удължени лица.
— Оха… Получих някакъв сигнал… Засичам — възкликна единият от операторите.
Да се обади водачът на групата по радиостанцията означаваше, че нещата са повече от сериозни.
— Алфа, тук Омега Едно. Повтарям — тук е Омега Едно.
— Алфа слуша.
— Сър, закъсахме насред път, а на стотина метра от нас има две ченгета на велосипеди, които приближават. Чакам инструкции.
Ченгета на велосипеди. Господи.
— Придържаме се към плана, Омега. Покажете им документите си, бъдете любезни, дръжте се естествено. И… спокойно, само спокойно. Това е рутинна проверка. Няма причини да бъдат подозрителни.
— Разбрано, сър… о, не! По дяволите!
— Омега Едно, какво става?
Отново се чу гласът на капитана им, но не в микрофона, а по-отдалеч:
— Накарайте го да млъкне, за бога!
— Омега Едно, обади се! Омега Едно…
Последва мълчание.
След малко водачът на групата се обади отново:
— Алфа, тук нещата се… усложниха. Нашият човек се разкрещя: „Убийство! Помощ!“, и ченгетата откриха огън!
— Господи, онези там изобщо не си поплюват… — възкликна Фернандес. — Първо стрелят и после питат.
— Алфа, отговорихме на огъня. Засега няма ранени. Повтарям — няма пострадали от нашите. Свалихме единия полицай, другият се скри зад… бидон нафта… Барнс и Пауъл, надясно, Джесъл — мини отляво! По-живо, давайте!
Отново настъпи тишина, която трая не повече от минута, но им се стори, че е продължила цяла вечност.
Най-после капитан Маркъс отново се свърза с тях.
— Сър, сваленият полицай е… мъртъв. В него обаче открихме предавател, което означава, че другият, който успя да избяга, също разполага с такъв и се боя, че в най-скоро време ще имаме компания. Какви са инструкциите? Алфа? Алфа? Чувате ли ме? Повтарям: какви са инструкциите?
Хауард и Фернандес се спогледаха: не им оставаше друг избор. Прозвучаха една след друга две команди. Към войниците:
— Момчета събирайте багажа! Тръгваме след три минути!